Кендо в училище

В Япония първият семестър за учебната година обикновено завършва в края на юли и август е месецът на лятната почивка. Тя е значително по-кратка от тази в България и особено тук – спортният факултет на университет Кокушикан. Студентите имат на разположение по-малко от две седмици в началото на месеца да отпочинат и да прекарат повече време със семейството си, преди започването на тежките летни тренировъчни лагери – на яп. гашшюку.

Въпреки това много от студентите, след кратък отдих, използват свободното време да посетят клубовете по кендо към училищата, които са завършили, и да потренират там с учениците, за които пък няма дори и малка почивка. Аз бях озадачен от този факт и помислих, че не съм разбрал правилно, но когато повторно попитах моят колега, който ми разказа това, той потвърди и каза, че и в Кокушикан навремето в клуба по кендо за цяла година е имало един единствен ден за почивка – 1ви януари.

През ваканцията, споделих пред един приятел от университета, докато бяхме излезнали да се забавляваме из големия град, че много ми се ще да потренирам кендо за да не губя форма, и той ме покани да отида с него на едно такова посещение в неговата прогимназия, намираща се близо до неговия дом.

Така в горещият 11ти август двамата се запътихме нарамили екипите си към Инада Чюгакко  в град Кавасаки, преф. Канагава (този град впрочем само административно е отделен от Токио, а реално отдавна се е сраснал с мегаполиса ). Бях много любопитен да видя как се тренира в училище, а също така и да видя тренировка на японски начинаещи, тъй като досега бях тренирал само в университетът, където не влизат случайни хора, тъй като е елитен за тази област, и съответно нивото е много високо.

Като пристигнахме с леко съжаление научихме, че сме попаднали на ден и час, в който се провежда тренировка по желание и съответно броят на участниците в нея беше сравнително малък – осем човека. Преподавателят ни посрещна радушно и любезно и ни обясни, че повечето от хората там са почнали да тренират от влизането си в прогимназията, което ще рече от тази пролет.  Докато разглеждах красивото доджьо (което се използва само за тренировки по кендо), с закачени снимки от добри представяния на състезания и различни клиграфии, тренировката започна. Най-старшият от учениците строи останалите и започна да води както си му е редът – загрявка, субури, после слагане на екип и кихон. Ние с моят колега щяхме да се включим в последната част на тренировката – джи-гейко.

Действително се забелязваше, че голяма част от децата са начинаещи. Те всички бяха по на 13 г. и само две от тях изглежда бяха почнали да тренират от по-ранна възраст. Тренировката на субури плюс кихон продължи повече от час,  а след кратка почивка, в която учениците свалят мен и пият вода, тренировката продължава с уадза-гейко. Изключително много ме озадачи, че дори хората, на които нивото беше много по-ниско от това, което се изисква за да се сложи екип в клуб „Мусо” София, например, не само тренират с богу, но участват в уадза-гейко и опитват техники като каеши-до и суриаге-мен, които са за значително по-напреднали практикуващи. Явно принципът на обучение тук е, че макар да не им се получава, учениците е по-добре да опитват техниките още докато се развиват на най-ниско ниво, за да придобият нужната двигателна култура.

Учителят, също като нас, участва в тренировката само при джи-гейко, а преди това само наблюдава отстрани и коригира своите възпитаници, когато е нужно.  Моят колега също активно поправяше децата. Една от професиите, към които води дипломирането от Кокушикан е именно учител по кендо в училище и затова тази визита има и смисъл на натрупване на опит и на поддържане на контакти за времето, когато ще трябва да си намери работа по специалността.

Дойде време да сложим екипите и да застанем срещу децата, а те да се нареждат пред нас за да играят. Някой от тях веднага изтичаха докато си слагахме екипите и се поклониха за да бъдат първи на опашката. Свободното джи-гейко продължи около половин час, в който успях да играя с всички ученици. Специално впечатление ми направиха едно момче и едно момиче, които очевидно бяха практикували от преди да влезнат в прогимназията и показваха завидни бързина и умение при техники като мен-каеши-до например.  Единственото, което ги правеше по-уязвими е това, че още разчитаха предимно и най-вече на финтове и на чиста бързина вместо да се опитат да използват шансовете, които дава противника. По принцип за ученическото и университетското кендо са характерни силната състезателна конкуренция и в много случаи акцента на практикуване се измества към доброто представяне на състезания. Затова може би сенсеите казват, че истинската тренировка по кендо започва след пенсионирането – човек остава с повече свободно време, вече е възрастен и не може да разчита единствено на физическата си бързина и сила и вече не е в обстановката на постоянния стремеж към медали.

След края на на тренировката, учениците изтичват при нас за да получат съвет.  Моят колега е успял по време на игра да им обърне внимание за някои неща и сега само има благодарим и ние от наша страна за възможността да тренираме. След като се преоблякохме се сбогувахме и пожелахме успех на младите играчи на предстоящите им състезания.