Сакакибара Кенкичи

Tринадесетата година на ерата Бунсей (1830)… мястото е квартала Хироо в Едо – днес част от луксозния квартал на Токио – Шибуя. В скромна постройка, в семейството на Масутаро Сакакибара, гокенин или васал на шогуна от нисък ранг, се ражда момче – Томойоши (友善), първото от пет деца.

Растейки в самурайско семейство от малък Томойоши проявява силен интерес към бойните изкуства. А и изглежда му се отдават. Баща му решава, че първородният му син трябва да получи най-доброто и поверява обучението на невръстния Томойоши на Иноуе Денбей (井上伝兵衛). Иноуе е пряк ученик на Данно Генношин (団野源之進), 12-тия наследник на школата Кашима Шинден Джикишинкаге-рю. Школата официално е формирана почти три века по-рано, но реално нишката може да се проследи до храма Кашима и неговата хилядолетна история – посветен на божеството-патрон на бойните изкуства – Такемиказучи. Храм, за който се казва че е създаден в първата година на император Джимму – 600 г.пр.н.е. по общоприетото летоброене. Самото божество Такемиказучи участва в първия документиран мач по сумо. Или поне така е записано в свитъците на свещените за японците хроники Коджики.

Деветнайсти век е турболентно време, а големите промени за империята предстоят. В такъв момент на политически заговори и борби за съжаление Иноуе бива убит. Една от версиите е, че Тории Йоузоy (鳥居耀蔵), васал на Токугава, моли Иноуе да извърши убийство. След като Иноуе отказва, Тории решава да затвори устата му завинаги и нарежда на дясната си ръка Хонджо Мохейджи (本庄茂平次) да го убие. Следват години на преследване и братски отмъщения. Но това е друга история.

Томойоши вече е на тринадесет години. Идва време да се състои неговата церемония генпуку – вековна традиция отбелязваща съзряването. Като част от традицията той заменя детското си име с такова подходящо за зрелостта му (ебоши-на, 烏帽子名) . От тук нататък той ще е известен за историята като Сакакибара Кенкичи.

В същата година (1843) Кенкичи решава да продължи обучението си в Кашима Шинден Джикишинкаге-рю под ръководството на Отани Нобутомо (男谷 信友). Отани е известен като един от тримата велики кенши от ерата Тенпо (幕末の三剣士, бакумацу-но-сан-кенши / тенпо-но-сан-кенгоу), заедно с Оиши Сусуму и Шимада Тораносуке. Отани също е пряк ученик на Данно Генношин, а в последствие дори става наследник, пазител и ръководител на школата Джикишинкаге-рю – 13-тият такъв. Кенкичи е усърден, a Отани е удивен колко бързо напредва младият кенши.

За съжаление същата година семейството получава най-големият удар – майката на Кенкичи умира, а семейството е принудено да се премести в другия край на града – Шитая (下谷), днешния квартал Негиши, Тайто. Придвижването до школата на Отани е само един от новите проблеми пред Кенкичи. Като най-голям от него се очаква да поеме част от бремето по грижата за останалите четири деца. Отани не иска да прекъсва обучението на най-обещаващия си ученик, но засега вижда само един вариант, макар и временен. В Токио вече са основани трите много силни доджо (които тепърва ще придобият легендарен статут) – Генбукан на Чиба Шусаку, Ренпейкан на Сайто Якуро и Шигакуkан на Момонои Шунзо. Отани предлага на Кенкичи да тренира там – местоположенията им са по-удобни, а и нивото не е никак ниско. Въпреки това Кенкичи отказва и продължава въпреки всичките трудности да посещава залата на Отани в Азабу. „Не бих сменил мястото от което съм тръгнал.“ – казва Кенкичи… а това е само един от първите знаци за неговата лоялност, която ще бележи много от важните решения в живота му.

Годината е 1853-та, месецът юли. Комодор Матю Пери пристига със своята флота в изолираната векове наред страна с призив да бъде отворена за търговия. С насочени оръдия към сушата корабите изчакват на входа на залива Едо – Урага, днес част от град Йокосука – домакин на американска военноморска база. Шогуна Токугава Иейоши е болен и реално не може да взима решения. Неговите преки съветници поемат управлението на кризата заплашващата шогуната. Месеци по-късно Пери ще се завърне, а исканията им ще бъдат приети и официализирани в Канагавския договор от 1854-та година. Токугава Иейоши умира по-малко от месец след появата на първите кораби на Пери и бива наследен от болнавия си син Токугава Иесада. Реално управлението следващите 3 години се диктува от съвет на старейшините ръководен от Абе Масахиро. По негова идея, родена от страха му от мощта на западната военна машина е решено да бъде създадена военна академия – Кобушо (講武所). Кобушо отваря врати през 1856-та година в Цукиджи, квартал на Едо. На площ от близо 30,000 квадратни метра се изучават западно артилерийно дело, но също традиционни дисциплини с оръжие като копие и меч. В Кобушо се обучават самураите хатамото и гокенин, както и техните деца. Именно в тази академия е поканен да преподава Отани Нобутомо. Но преди да пристъпи към инструкторския пост в Кобушо, той трябва да свърши още нещо.

След години на практика и ежедневни уроци Сакакибара доказва, че е усвоил всичко, на което Отани може да го научи. От това следва само едно – през 1856-та, вече 27-годишен, получава Менкьо кайден. Най-високото отличие, сертификат за майсторство, даващо право на преподаване. В повечето случаи получаването на Менкьо кайден автоматично означава наследяване на стила, школата, залата. Това ще се случи и със Сакакибара… но още е рано. Семейството му живее на ръба на бедността и не може да си позволи да плати за менкьо – традиционно това е такса за издаването, средства за церемонията и за социално събиране след церемонията. Отани сенсей знае перфектно каква е ситуацията в семейството и отново подава ръка като поема всички тези разходи. И по-важното – Отани кани и Сакакибара за преподавател в Кобушо.

Обучението в Кобушо изиграва изключителна роля за развитието на японските бойни изкуства през следващите години. Набрани са стотици преподаватели от различни школи и стилове, а хиляди самураи преминават обучение там. Не малка част от тях ще станат част от бунтовните групи искащи връщане властта на императора, а други – част от Шогитай – елитните самурайски части, които до последно ще бранят шогуната.

Поради присъствието на представители от всички основни школи първите постъпки за стандартизация на техниките и обучението на буджуцу школите става факт. За пример: дължината на бамбуковия шинай. По това време няма стандартна спецификация за шинай – нито за дължина, нито за тежест. Дори в една школа се случва практикуващите да използват различни шинаи. Има и общо схващане, че колкото по-дълъг шинай – толкова по-добре. Не е рядкост някой да използва шинай с дължина 150 сантиметра. Именно в Кобушо Отани Нобутомо налага стандартния размер от 3 шаку и 8 сун. Шаку е разстоянието между върха на палеца и върха на средния пръст, а сун е ширината на палеца при ставата. Това са приблизителните 120 сантиметра, които кендистите по цял свят използват и до днес. Кобушо създава не малко от бъдещите лидери в японското будо. Освен Отани и Сакакибара някои от преподавателите по кенджуцу са също и:

• Тода Хачирозаемон – Тамия-рю
• Иноуе Хачиро – Хокушин Итто-рю
• Шингьото-рю – Хидетоши Иба, Мацушита Сеичиро, Михаши Торазо, Иба Гунбей
• Кьоушин Меичи-рю – Момонои Шунзо Наоичи

Ямаока Тесшу (тогава още Оно Тецутаро) пристига едва 17-годишен да изучава яри (копие) при Ямаока Сейзан. След смъртта на Сейзан, Тецутаро се жени за сестра му за да продължи името Ямаока. След като показва завидни умения, три години по-късно макар и за кратко Ямаока става и младши преподавател в Кобушо. Но това е друга история… Тук преподават и поне двама от бъдещите преподаватели на Джигоро Кано (бащата на съвременното джудо и един от бащите на съврменното будо като цяло). Ако искаш да изучаваш буджуцу през 19-ти век – Кобушо е мястото. Добре платена и смятана за престижна, преподавателската дейност в Кобушо е желана от не малко хора. Самият Кондо Исами – ръководителят на Шинсенгуми (специалните части на Токугава, последните борци за запазването на шогуната ), 4-то поколение майстор на Теннен Ришин-рю също е на опашката да стане преподавател в Кобушо. 

Именно в кендо доджото на Кобушо Ямаока Тесшу и Сакакибара Кенкичи се изправят един срещу друг за пръв и единствен път. Хокушин Итто-рю срещу Джикишин Каге-рю… двамата се дебнат повече от 40 минути без да помръднат. Никой не атакува. Отстъпват, прибират мечовете и се покланят.

През август 1858-ма Токугава Иеасада умира 34-годишен и е наследен от 12-годишния Токугава Иемочи. Детето Иемочи е впечатлен от възможностите на Сакакибара. Забелязва го по време на демонстративен мач провел се при преместването на Кобушо от Цукиджи в Канда Огавамачи. Назначава го за личен охранител и инструктор по фехтовка. От 1863-та Сакакибара Кенкичи вече е началник на охраната на замъка Едо, a заплтата му вече е приличните 300 коку. Именно по коридорите на замъка той се запознава с Така – дъщерята на Иваджиро Михаши (личния прислуга на шогуна) и на сестрата на Кацу Кайшу – държавника, който ще изиграе основна роля в прехода към модернизация, баща на японския морски флот. Не след дълго той се жени за нея.

Токугава Иемочи умира едва 20-годишен в замъка в Осака през 1866-та. Сакакибара е принуден да напусне длъжността си и да се върне в Едо. Тогава той най-накрая решава да отвори своя школа в Шитая Курумазака – квартал на Едо, днес част от Уено.

След смъртта на Токугава Иемочи през 1866-та и император Комей през следващата година нищо няма да бъде същото. Те са наследени съответно от последния шогун Токугава Йошинобу и императора носител на промяната – Мейджи. Въпреки, че Токугава Йошинобу прави бързи стъпки към промяна и модернизация във вече разклатеното управление на шогуната неизбежнотите събития кулминират – започва войната Бошин. Война противопоставяща от една страна клановете недоволни от управлението на шогуната, подкрепящи възстановяването на реалната императорска власт и от друга – силите на шогуната управлявал повече от 260 години.

След няколко решителни битки бунтовниците напредват и вече са на входа на Едо. Въпреки близостта си до Токугава Сакакибара Кенкичи не участва активно в битките.

В рамките на няколко седмици текат тежки преговори между Токугава Йошинобу и един от лидерите на бунта – Сайго Такамори. Посредник е самият Ямаока Тесшу. В момента, в който бунтовниците натъпват към замъка именно Кацу Кайшу, чичото на Сакакибара и вече военен министър решава, че Шогитай нямат шанс и предава мирно замъка Едо на Сайго Такамори. Въпреки това около 1,000 от самураите на бакуфу не се предават, а се изтеглят и заемат позиции в Уено. Те охраняват Токугава Тошинобу, който се е самоизолирал в храма Кан’ей-джи. Храма е един от основните за клана Токугава – в райнона са погребени голяма част от предците на Йошинобу. Сакакибара Кенкичи не участва в бойните действия, но лоялен на предния шогун Иемочи, който е погребан именно там, не напуска храма и охранява вечните му покои. Бунтовниците изчакват тъй като Шогитай държат за заложник игумена на храма и принц от императорското семейство Киташиракава Йошихиса. В крайна сметка те все пак нападат, а в безмилостна битка загиват повече от 300 членове на шогитай и повече от 100 бунтовници. Храма е изпелен заедно с повече от 1000 къщи в района. Принца все пак е спасен – дегизиран и изнесен от бойните действия на гръб. Това е гърбът на Сакакибара Кенкичи.

1869-та. С повече от 8,000 жертви войната е приключила. Шогуната е история, а император Мейджи започва мащабни промени към модернизацията на Япония. Едо е вече Токио, а Мейджи ще управлява именно от там. В памет на жертвите е построен храма Ясукуни. След загубата Йошинобу заедно с много от сподвижниците си се оттегля в Шизуока. С тях отива и Сакакибара Кенкичи – назначен за капитан на охраната на наследника Каменосуке Таясу. При друг развой на войната той би бил принц Токугава Иесато – следващия шогун… Сакакибара остава в Шизуока до 1870-та година, но тъй като малката префектура не може да издържа всички пришълци той решава да се завърне в Токио и отново да отвори доджото си. Все още не осъзнава колко трудни ще бъдат следващите години.

В новото общество няма място за самураи. През 1871-ва е приет указ, който насърчава (но не задължава) самураите да отрежат в преносен и пряк смисъл тяхната връзка с миналото – техните чонмаге (прическа, при която косата вързана на кок, използвана изключително от самурайската класа). Фотостудиата са щурмувани от последните самураи – бързат да запечатат стария си живот на лента преди да отрежат косите си. Нещо, което Сакакибара отказва да направи. Не след дълго и носенето на мечове ще бъде забранено. Новата администрация иска да отнеме изцяло социалния статус и привилегиите на тези, които преди са се наричали самураи. Официално са наричани шизоку (士族). В този нов свят практикуването на бойни изкуства изглежда ненужно и архаично. Интересът е минимален, а доджото на Кенкичи е по-скоро място за социални събирания – бивши самураи, вече без господари, се събират да хапнат, да пийнат и да си поговорят за трудните времена на истински битки. Малко нови ученици се появяват за да изучават майсторството на меча. Сакакибара иска да построи дом, но това финансово изглежда невъзможно. За негова радост, чичото на жена му – Кацу Кайшу, като човек с опит в дипломацията и морското дело, успява да намери място в новата администрация на Мейджи. Той построява къща за Сакакибара и племенницата си Така.

Макар и рядкост в доджото в Курумазака понякога се появяват желаещи да се обучават при най-опитните. На вратата на залата се появява груб 20-тина годишен младеж. В ръката си стиска препоръка от доджото Мито Тобукан в Ибараки. Обикаля Япония за да обогати своя опит във фехтовката – практика наречена муша шугьо (武者修行). Остава да тренира в залата повече от година, след което продължава своете търсене. Той ще се превърне в една от най-влиятелните фигури в създаването на модерното Кендо, учител на всички бъдещи учители. Неговото име е Найто Такахару (内藤高治). Друг пример е младият Сокаку Такеда. Израстнал в школата на Хокушин Итто-рю в последствие ще открие собствена джуджуцу школа – Дайто-рю Айки-джуджуцу. Като ученик на Сокаку Такеда през 20-ти век Морихей Уешиба ще създаде модерното будо Айкидо.

В залата пристигат и първите чужденци любопитни да научат повече за мистиката около изкуството на японския меч. Първи е Томас Макклатчи, чиновник в британското консулство. Нахалния младеж нахлува в залата на Сакакибара, без да събува обувките си стъпва директно върху тренировъчния под. Без притеснения той предизвиква всеки, който е достатъчно смел на дуел. Японците не прекалено впечатлени от нахлуването в залата и традициите веднага приемат предизвикателството. Макклатчи e естествено здраво ступан и бидейки не безкрайно невеж и напълно осъзнаващ какво всъщност е сторил, моли за прошка и възможност да се включи в заниманията. Друг пример е немският лекар Ървин Белц, преподавател в единствения университет по това време – Императорския университет Токио. В дневника си Белц пише:

Разбирайки, че кенджуцу, стария стил на фехтовка, е прекрасен метод за гимнастика аз препоръчвам неговото съживяване, въпреки описанието, че е твърд и дори опасен спорт. За да превъзмогна тези предразсъдъци и аз самият взех уроци при най-известния майстор на меча в този момент – Сакакибара, и дори осигурих малко публичност за този факт във вестниците. Почуствах, че щом аз – чужденец, и още повече професор по медицина, изучавам това изкуство няма как то да е опасно или наричано варварско.

Д-р Ървин фон Белц,
Професорът въвел модерната немска медицинска патология в Япония

През 1873-та се навършват седем години от смъртта на Токугава Иемочи. В негова памет Сакакбара решава да направи няколкото отворени демонстрации в неговото доджо. Целта е и по някакъв начин интересът към кенджуцу да се възобнови. Поканени са хора от всички стилове и школи. Демонстрациите са отворени за широката общественост – нещо немислимо допреди само няколко години. Начинанието е успешно – залата все пак се пълни, а Сакакибара започва да събира малки суми за билети за желаещите да се запознаят с кенджуцу. Доходите не са огромни, но за участващите в демонстрациите бивши самураи шизоку, сега живеещи на ръба на бедността, са повече от добре дошли. Сред зрителите често е свещеник на име Танума Тошиаки както и заможен собственик на чайна – Якатие Наоджиро. Двамата мъже са крайно ентусиазирани от възможността тези събития да се провеждат при много по-голям мащаб. Сакакибара осъзнава финансовия потенциал на подобно начинание, а възможността да запази кенджуцу от евентуално унищожение е още по-привлекателна. Молба до Токийската община за разрешение на публични демонстрации по фектовка е изпратена на 8-ми март 1873-та. Три дни по-късно е одобрена. Възможността да гледаш сумо турнир срещу скромна такса вече се практикува, може ли това да се случи в този мащаб и с кенджуцу?

Сакакибара започва организацията на първото събитие. Плана за провеждане е следният: пред неутрални съдии се провеждат мачове в стила на Кобушо – фехтовачите използват шинаи (с вече установения размер 120 см.), а за победител се определя първия отбелязал две точки (ипон) – така както се провеждат модерните състезания – санбон-шобу. Публиката също може да премери сили с фехтовачите като се регистрира предния ден. Екипировката се отдава под наем срещу такса. Тези демонстрации се наричат геккен-коугьоу (накяъде гекикен, 撃剣興行). В паузите са предвидени интерпретативни танци с меч известни като кенбу (剣舞).

Вестниците ентусиазирано разпространяват информацията за предстоящото събитие в цялата страна. Първото такова се провежда в рамките на десет дни от 26-ти април 1873-та. Интересът е толквоа голям, че стотици хора се редят на опашка пред импровизираната сцена на брега на реката в квартал Асакуса. Много дори не успяват да влязат поради ограниченото пространство. Поради големия успех Сакакибара провежда втора подобна демонстрацията няколко седмици по късно в Йокохама, вече в много по-мащабно пространство с по-професионална сценография. Амфитеатърът в Йокохама е украсен с бели и червени знамена символизиращи цветовете на клановете Генджи и Хайке, а посредата – дървени дюшемета с размер 9 на 9 метра.

„Трупата“ на Сакакибара включва местни фехтовачи от Йокохама, а събитието отново е прието много добре от публиката. Два есеца след първото събитие новините са достигнали до всяка точка на Япония превръщайки геккен във феномен от национален мащаб. Дали събитията наистина са печеливши за участващите не може да се каже със сигурност. По-известните фехтовачи получават днешния еквивалент от 20-30 хиляди йени. По-малко известните до една десета от тази сума. Колкото и да е – едно участие седмично носи не лоша сума в семейния бюджет. Виждайки финансовия потенциал на тези събития някои от участниците се отделят от Сакакибара и започват да организират свои демонстрации, докато други просто започват да копират модела в Токио, Нагоя, Осака, Кюшу и други региони. Увеличават се и видовете демонстрации – меч срещу меч, меч срещу нагината, алебарда, меч срещу кусаригама.

Участниците в демонстрациите се увеличават, а с това идва и известно недоволство. Вестниците започват да пишат, че с увеличения брой организатори на такива събития качеството на мачовете спада, а леко полеко и интереса на хората към тях. Като мярка срещу това организаторите започват да правят демонстрациите по забавни и динамични. Първоначално някои добавени акробатични елементи се приемат добре от публиката, но не след дълго вестниците започват да критикуват случващото се. Редакциите описват фехтовачите като нищо повече от „просто изпълнители“, които са продали честта си за пари, оскверняващи техните мечове, някога символ на тяхната гордост.

Най-вероятно разрешение за провеждането на тези събития нямаше да има ако правителството знаеше в какъв голям успех ще се превърнат. По-малко от три месеца след разрешението за първото събитие, от 31-ви юли подобни събирания са забранени в Токио. Официалната причина е „карнавалната атмосфера с участието на най-великите войни на Япония“, в момент, в който страната се стреми да настигне запада. Скоро и други региони забраняват геккен-когьо поради „възпрепятстване на производителността на населението“. Истинският мотив е малко по-различен – не икономически, а политически. По това време бунтът Сацума е във вихъра си, Япония е политически нестаблина, а властите виждат тези демонстрации като потенциална люпилна, където недоволните шизоку да работят в заговор. Тези, които не спазват забраната са заплашено то затвор. Префектура Киото например заплашва нарушители със затвор от шест месеца в замъка Ниджо.

Въпреки това мерките са по-леко прилагани в източна Япония и дори в пика на борбата между бунтовниците от Сацума и правителствените войски в Кюшу, Токийската община отново разрешава демонстрациите. Сакакибара бързо организира демонстрация по фехтовка в Уено на 2-ри и 3-ти март 1874-та. Там където преди само няколко години бе ключовата за бъдещето на Япония битка. По нищо не можеш да познаеш какво всъщност се е случило тук – вече е изграден е модерен парк, където населението може да отпочива. Само един малък паметник ще напомня какво се е случило със силите на Шогитай. В една от статиите на Йомиури Шинбун отразяващи събитията се използва само думата шинаи. Любопитното е, че Сакакибара избягва думата кен (меч). В друг вестник с малко по-хумористичен нюанс се забелзва лека промяна в отношението на властите и обществеността към смисъла на бойните изкуства:

Забелязваме, че подкладено от подвизите на полицейските части по време на бунта Сацума кенджуцу става доста по-популярно. Очевидно Сакакибара Кенкичи е приел определен брой млади жени на възраст между 7 и 16 години да се обучават при него. Те учат ентусиазирано, като дори са формирали група, готова да отреже тестисите на Сайго (Такамори) и неговите поддръжници.

Йомиури Шинбун, 17-ти април 1874 г.

Сакакибра приема лично критиките към демонстрациите и временно се оттегля като оставя тази дейност на помощника си Теджиро Номи и се фокусира върху преподаването в залата в Курамазака. Обиден най-вероятно защото вижда истина в думите изказани в обществото. Сакакибара осъзнава, че кенджуцу се изкривява, техниките използвани в геккен служат за отбелязване на точки вместо да бъдат практични на бойното поле. До края на живота си той презира тези, които забравят произхода на старите школи. През 1876-та е въведен указа Хайто – забранено е да се носят оръжия на обществени места. Мярката е очаквана, но това не я прави по-лека. Сакакибара отново не оставя безучастен. Той измисля любопитно оръжие, дървен меч приличащ на бастун (и нарече от властите бастун), кръщава го ямато-зуе. Използване на практичното оръжие Ямаока ще показва и на полицаите в Кейшичо.

След въстанието Сацума, в което на страната на империята са включени и бивши самураи (някои от които иронично са от Сацума), а вече служители на Кейшичо (новосъздадената токийска полиция) става ясно колко е важно обучението по фехтовка в редиците на силите на реда. На самият Сакакибара е предложена работа в Кейшичо, която той отново отказва от лоялност към покойния Иемочи Токугава. Все пак когато се правят постъпки за създаването на унифицирана система за преподаване на кенджуцу той взима активно участие. Новата школа се казва Кейши-рю (警視流). Поканени са инструктори от 10 различни школи и е създадена нова Кейши-рю ката, в която са включени елементи от всичките 10 стила. Именно тук се случва първото сериозно обединяване на стиловете като основа за бъдещото модерно Кендо. Същото важи и за иай, батто и джуджуцу.

На 11-ти ноември 1887-ма година Сакакибара и други видни фехтовачи са поканени да демонстрират пред император Мейджи в резиденцията на принц Фушими в Токио. Това е събитие е донякъде връхна точка в кариерата на Сакакибара. За да демонстрира умението си да нанася саблени удари фехтовачите трябва да разрежат шлем Мьочин. Никой от тях не успява освен Сакакибара, който успява да го разреже до половината използвайки меч направен от школата Дотануки.

1894-та, Шьоугацу или първия ден от новата година: Сакакибара усеща, че краят наближава. Решава да предаде официално школата Джикишин Каге-рю на Джирокичи Ямада. По завета на Сакакибара, 10 години по-късно Ямада ще откаже да бъде част от Дай Ниппон Бутоку Кай и да има каквато и да е връзка със състезателното Кендо. На 11-ти септември, 63-годишен Сакакибара умира. Причината е баналната днес авитаминоза – порадена от специфичния хранителен режим – основно ориз. Погребан е в храма Сайоу-джи в Йоцуя, Токио. 

Трудно е да се оцени приноса на Сакакибара Кенкичи в опазването и развитието на кенджуцу. Без неговата намеса за популяризирането в началото Мейджи кенджуцу едва ли щеше да изчезне, но е сигурно, че нямаше да изглежда по същия начин. Факт е, че популярността на неговите демонстрации поставя разговора за бойните изкуства на дневен ред – от политическите разговори дали буджуцу трябва да бъде част от учебната програма, до практическия въпрос как то да бъде въведено в модернизираната полиция. Самурай, вгледан в традицията и практическото приложение на меча, реално утъпква пътя за модерното будо на 20-ти век. Будо, което може да се практикува от всеки.