Японското влияние в комдо

Много малко са хората, които биха имали трудност да свържат образа на безстрашните войни на честта – самураите и техните изящно изработени мечове – катана с тяхната родина – Япония. Идеализираният образ на представителите на японската феодална военна каста трайно е навлязъл в главозамайващия шарен водовъртеж на масовата култура и неслучайно е един от флагманите на японското културно влияние върху страните от останалия свят.

Не са чак толкова много хората обаче, които знаят, че пряко наследство от епохата на самураите е съвременното японско фехтовално изкуство с вплетени спортни елементи – кендо. Видът на специфичната екипировка включваща внушителна метална решетка, предпазваща главата, и бамбуковия меч с който кендоките се удрят, със сигурност изплуват в съзнанието на мнозина, но факта, че това е спорт организиран от напълно легитимни спортни институции и практикуван от няколко милиона души в световен мащаб, е напълно нов за повечето хора.

Още по-малко известен, дори сред занимаващите се с кендо, е факта че в Корея се тренират няколко вида бойни изкуства с меч, най-популярният от които – комдо, е директен потомък на японското кендо. Изказаното в едно изречение твърдение обаче, не съответства с простотата си на сложните обстоятелства при които аналогичните бойни изкуства се развиват в съответните страни. Динамиката на развитието им е в много силна степен обременена от сянката на колониалното минало на Корея под японска власт. Това води до появата на идейно и политическо търкане между съответните спортни институции на двете страни, което е и един от основните проблеми на международното разпространение на кендо в последните години.

По-долу ще бъдат изложени основните специфики на кендо и комдо и ще бъдат посочени спорните положения в отношенията между представителите на двете страни.

Кендо

Кендо (剣道) е съвременно японско фехтовално бойно изкуство, което е част от семейството на т.нар. „модерни будо“ (現代武道 гендай будо: ) или модерни бойни изкуства. Това понятие е създадено за да разграничи днешните кендо, джудо, айкидо и т.н. от кобуджюцу (古武術) – съвкупността от класически бойни школи свързани до голяма степен с историческото развитие на воинското съсловие в Япония.

Преминаването на първите към вторите е свързано със загубата на значението на приложните бойни техники в периода на продължителен мир през периода Токугава (1600–1868 г.) и последвалото елиминиране на самурайството и преминаването към западен модел на обучение и воюване в японската армия през периода Мейджи (1868-1912 г.) Още преди идването на този повратен момент в японската история, съществуват фехтовални школи, които разчупват традиционните методи на преподаване – заучените движения – ката (形), и въвеждат използването на бамбуков меч и предпазна екипировка с цел провеждането на реалистична схватка без опасност от смъртно нараняване.

В епохата Мейджи, макар социалната структура на страната коренно да се изменя, предимствата на преподаването на бойни изкуства в полицейската, военната и образователната система са отчетени от мнозина. Нужно е обаче да се въведат унифицирани стилове от различните бойни направления, а такива не съществуват поради наличието на множество различни бойни школи. Трансформирането на старите приложни бойни техники в съвременен вариант, който да възпитава физически качества и духовни добродетели у младите японци в училище, е трудна задача, която е осъществена до голяма степен благодарение на усилията на Кано Джигоро (嘉納 治五郎). В качеството си на педагог и на дългогодишен чиновник в японските образователни институции той реформира съвкупността от техники за ръкопашен бой известни под името джю:джюцу (柔術) и създава съвременния им вариант – джудо (柔道). Неговият пример има голямо влияние и върху аналогичен процес, чрез който е създадено съвременното кендо. Впоследствие голяма част от останалите бойни направления биват реформирани по този начин. Нужно е да споменем, че традиционните бойни школи не отмират съвсем и част от тях са запазени и до днес, макар хората които се занимават с практикуването им да са съвсем малко в сравнение с тези, които са се отдали на някое от модерните будо.

Така в съвременния си облик кендо е бойно изкуство със спортни елементи, в което практикуващите с помощта на специфична предпазна екипировка бо:гу (防具) и чрез тренировъчен бамбуков меч – шинай (竹刀) изучават фехтовални техники, които прилагат в схватка помежду си. В самия процес на тренировка намират отражение множество философски аспекти, някой от тях изцяло присъщи на японската народопсихология и близки до японската верска система шинто , а други – заимствани през годините от чужди учения като будизма и конфуцианството. Макар кендо да е изкуство, на което е присъщо висока физическа интензивност и разнообразие , неговата роля за формиране на чисто духовни ценности е силно акцентирана.

Унифицираните правила правят възможно провеждането на спортно-състезателни мероприятия по кендо. Единоборствата се провеждат като опонентите се опитват да отбележат точка по един от следните начини: чрез удар по върха на главата, предмишниците на двете ръце или по разстоянието между таза и гръдния кош от двете страни на трупа; чрез промушващо движение в областта на гърлото. Критериите за валидна точка (иппон 一本) не се изчерпват само с поразяване на дадена цел по противниковото тяло – ударите трябва да бъдат изпълнени с правилната част на бамбуковия меч – шинай, с правилна стойка, със силен дух и с т.нар. дзаншин. Точките се присъждат от трима съдии (на яп. шимпан 審判), които присъстват непосредствено на мястото, което е очертано за схватката (шиай-джьо: 試合場). Те обявяват отсъжданията чрез вдигане на едно от двете флагчета, които държат в ръцете си – бяло и червено. Двамата състезатели също предварително са обозначени чрез малки лентички на гърба като бял и червен. Печели играчът, който отбележи пръв две точки или води в резултата до края на определеното време. Понякога, когато обстоятелствата го изискват, може да се играе и до една точка.

Както ще стане ясно по-долу, един от основните проблеми възникнали при разпространението на кендо и възхода му като състезателна дисциплина е именно системата за точкуване. Мнозина смятат че тя е твърде субективна заради широко тълкуваемите критерии заложени в нея и заради твърде бързо развиващите се игрови ситуации, при които съдиите нерядко правят грешно отсъждане. На противоположно мнение са традиционалистите, които считат че като цяло не трябва да се надценява стойността на спортно-състезателната част. Тъй като за тях победата или загубата на състезание не са това, към което човек трябва да се стреми занимавайки се с кендо, то и системата за точкуване няма нужда да бъде прецизирана в ущърб на вече изградените традиции.

Като цяло кендо е добре разпространено по света, тренира се в над тридесет държави на седемте континента. Водещи институции са Общояпонската федерация по кендо и Международната федерация по кендо (FIK), като ръководството на втората е попълнено от множество членове на първата. Председателството на двете федерации обикновено се държи от един и същ човек. Международната федерация по кендо организира световни първенства на всеки три години, като първото от тях се провежда през 1970 г. в Токио.

Характерен момент в популяризирането на бойното изкуство е водещата роля на японските институции за „изнасянето му“ посредством изпращане на материално-техническо оборудване, подготвени инструктори, учебни материали и т.н. В резултат на това, кендо до голяма степен е запазило традиционния си облик – то се преподава и се развива като силно обвързано с японските традиции. В тренировката по кендо се използват предимно команди и терминология на японски език, изпълнява се церемониал по японски маниер, а нерядко, особено на състезания, може да се види и японския флаг закачен на стената без непременно на мероприятието да присъстват японци. За едни страни, като нашата например, тези обстоятелства са силен притегателен фактор, тъй като страната на изгряващото слънце се радва на силна симпатия сред българите от една страна и от друга – японските ритуали внасят силен елемент на екзотичност, а за някои дори и на мистичност. Това не е така обаче, в страни като Корея, в които съществуват все още незараснали рани от японското колониално владичество от началото на миналия век. В тях спомените от нерадостното минало, заедно със самочувствието за притежание на собствена високо развита култура са довели до изменение на облика на кендо, което привидно е основано на модернизационната идея, а всъщност се дължи на исторически и политически противоречия.

Комдо

Комдо (검도 / 劍道) е корейският вариант на кендо. Още на пръв поглед се открива разлика с първоизточника, тъй като названието е сменено с корейските четения на същите йероглифи – „меч“ и „път“, които на японски се четат кендо. Оттук следва и заблудата, че става въпрос за различно бойно изкуство. На практика, с изключение на козметични промени елиминиращи японските културни елементи, комдо и кендо са идентични по своята същност.

Не трябва обаче да се забравя, че в Корея се практикуват и други модерни бойни изкуства с меч, които съдържат в наименованието си комдо, но не са преки аналози на японските бойни стилове. При тях японското влияние е непряко.

Историята на кендо в Корея започва през 1896 г., когато изкуството е внедрено като част от подготовката на корейските полицейски сили. Тази практика също е японска по своя произход, тъй като полицията като институция оказва голяма роля за възраждането на кендо като модерно бойно изкуство в Япония. До ден днешен полицейската професия си остава един от стожерите на развитието на спорта в страната на изгряващото слънце.

Вследствие на засилването на японското влияние в Корея след края на Руско-японската война, кендо е внедрено и в обучението във военните академии и в училищната програма. След формалното анексиране на полуострова от страна на Япония, политиката на завоевателите в културно отношение става още по-агресивна. Забраната за практикуване на традиционните корейски бойни изкуства и внедряването на кендо във все повече сфери на обществото води до изключително повишаване на броя на практикуващите го, но предотвратява всякакви опити то да се кореизира. Напротив, японската специфика на кендо силно се акцентира. По това време в Япония все още тече процеса на трансформация на традиционните бойни изкуства и кендо е известно под старото си название геккен (撃剣).

След прекратяването на японската окупация на Корея, кендо не е отхвърлено, а напротив, то продължава да се развива. Правят се реформи обаче, които изменят облика му и го отдалечават от японската културна специфика. Нещо повече, издига се твърдението за корейския произход на изкуството свързвайки го с традиционните форми на водене на бой с меч съществували на корейския полуостров. По-долу приложеният текст относно историята на комдо може да бъде открит на официалната интернет страница на Корейската асоциация по комдо (ККА): „Нашата страна може да се гордее с дълга история и традиции в боя с меч. По време на династията Когурьо (?-668), планински монаси отшелници са практикували техники с меч и други оръжия. Същевременно в кралството Пекче е имало специални подразделения, които са се занимавали с изготвянето на остриетата, а съществуват сведения че майстори на меча са били изпращани да преподават в Япония. Големият разцвет на бойните техники обаче е по времето на династията Шила (668-935). Тогава в столичния град Кьонджу е била построена военна академия, а младите аристократи, които са я завършвали са получавали титлата хуаран или „рицар на цветето“. […] Едно от най-големите постижения от тази епоха е книгата Бон Гук Гом Буп – трактат, който задава техники за бой с меч за две ръце и поставя основите на съвременното комдо. […] По време на династията Чьосон (1392-1910) военните изкуства отстъпват по популярност на изящните изкуства. Въпреки това, приемниците на нашата култура в Япония продължават да доразвиват бойните техники.“

С две думи, позицията на корейските институции е, че самите техники за бой с меч в Япония водят началото си на корейския полуостров, следователно съвременната форма на комдо не следва да се счита за чужда. Макар мнозина корейци да признават приноса на японците за изграждането на съвременния облик на спорта, те са на мнение, че Корея, а не Япония, следва да бъде флагмана на международното му разпространение.

Въпреки тези твърдения, същностните разлики между кендо и комдо са нищожни ако въобще съществуват. В корейския вариант се използва същата динамика на движение на тялото и същите правила както и в Япония. Човек, който никога не се е занимавал с едно от двете изкуства, едва ли ще успее да ги различи. Различията, които корейците въвеждат след края на Втората световна война са в две основни посоки – терминологията и елементите на облеклото и церемониала, които са свързани с определени японски културни реалии.

Термините и командите заложени в тренировката по комдо не са радикално изменени, а представляват превод на японските названия или по-точно – заменено е четенето на съответните китайски йероглифи по японски маниер с такова по корейски. Така предпазната екипировка богу в комдо е наричана хогу, а бамбуковия меч шинай – юкдо. Доколкото и японският и корейският са силно повлияни от китайския в голяма част от историческото си развитие, може да се изпадне в заблудата, че термините не са преведени, а са самостоятелно създадени в Корея използвайки същите лексикални принципи както и в Япония. Но че това не е така, проличава при названията на методологическите и философските аспекти на кендо, които са базирани на идеи възникнали в Япония, а на корейски са преведени със сходни думи. Пример за това е понятието ки-кен-тай-итчи (気剣体一致), което в японската фехтовална традиция обозначава единството на меч, дух и тяло в едно и в съвременното комдо се преподава като гигомче (기검체; 氣劍體).

В церемониала, най-съществената разлика с кендо е премахването на ритуалното клякане сонкьо (蹲踞), което се изпълнява в началото и края на мач. В японското кендо то инкорпорирано като елемент от традиционната японска борба сумо и неговото присъствие в корейското комдо е счетено за ненужно.

В облеклото, с което се тренира кендо в Япония, са направени леки изменения. По начало то се състои от ги (着)-горна част и хакама (袴) – широк плисиран панталон, който води началото си в японската древност и е силно обвързан с шинтоистка символика. Хакама остава като част от облеклото в комдо, но е премахната коши-ита – трапецовидна твърда пластина заставаща на гърба на практикуващия и символизираща в японския вариант богинята на слънцето – Аматерасу. Нещо повече, вместо традиционните връзки чрез които се връзва хакама, в корейския вариант тя се закрепя чрез велкро. Това е направено под претекста за удобство, но е и явен знак на опълчване към кендо институциите на Япония, които винаги са водели подчертано консервативна политика за развитие на спорта.

Друга разлика между кендо и комдо има в състезателната част. Вместо червено и бяло обозначение на играчите, се използва синьо и бяло.

Методиката на тренировките по комдо е на практика идентична с тази на кендо. В корейския вариант са запазени дори десетте форми – Нихон кендо ката (日本剣道形), които са остатък от традиционните японски школи по буджюцу. Към тях са прибавени две, за които се твърди че са своеобразна връзка с традиционните корейски бойни техники с меч, но и при тях е видно силното японско влияние.

Важна особеност на комдо е наличието на повече от една организация, която се занимава със спорта в Република Корея. Най-голяма е Корейска асоциация по комдо (ККА) – част от Международната федерация по кендо (FIK) и активно участваща в международните събития като световното първенство по кендо, например. Освен нея, съществува и Корейската федерация по комдо (ККF), която е враждебно настроена спрямо FIK и учредява своя международна организация през октомври 2001 г., наречена Световна асоциация по комдо (WKA). Макар двете корейски организации да са на враждебни позиции, и двете споделят желанието да се полагат усилия в посока на това кендо да стане олимпийски спорт.

Олимпийският въпрос напоследък често се обсъжда в света на кендо, но и страната доайен – Япония, и мнозинството от чуждестранните трениращи са против присъединяване към олимпийското семейство. Причината за това е опасението, че макар това да помогне много на разпространението на спорта предвид допълнителното финансиране и рекламата, то ще доведе до неговата трансформация в ущърб на традиционните ценности и ще доведе до положение, в което спортно-състезателните качества ще се ценят повече от духовното израстване. Донякъде това опасение се потвърждава от опита на Япония с джудо, което от 1964г. е сред олимпийските спортове, но според мнозина е сериозно пострадало от гледна точка на традициите заложени в него. Начинът, по който се провеждат състезанията по джудо на Олимпийските игри – с цветните кимона, често брандирани с логото на голям спортен производител и начинът по който състезателите се радват след отбелязване на точка, кара дори най-либерално настроените практикуващи да се замислят, а за консервативните гледката е истински кошмар.

Корейските комдо структури осъзнават че кендо е здраво свързано с японската културна специфика и се тренира като такова в световен мащаб. Със стремежите си да модернизират спорта и да го направят олимпийски те целят да премахнат японското влияние и да създадат платформа за разпространение, в което Корея ще е доминиращата страна. Корейската федерация по комдо – по–агресивната и политически амбициозна макар и по-малобройна от двете основни корейски федерации, предлага още по-радикални преобразования от вече приетите в корейската форма на кендо. Такива са например въвеждането на електронни сензори вградени в екипировката, подобно на тези във фехтовката и разрешаване използването на ритници.

Олимпийските планове на Корея за кендо са амбициозни, но едва ли ще пожънат успех в близко бъдеще, тъй като мнозинството от хората в света на кендо са враждебно настроени към всякакъв вид трансформация. Все още са малко практикуващите, които са готови да платят високата цена за това кендо да стане по-популярно и по-добре финансирано. Също така, както бе описано по-горе, в множество западни страни японската специфика на кендо не е отблъскващ, а мощен притегателен фактор. Нещо повече, нерядко чужденците съвестно възприемат японските традиции вплетени в тренировката по кендо и ги почитат не по-малко от самите японци занимаващи се с бойното изкуство.

Присъствието на Корея на Световните първенства по кендо

Както бе описано по-горе, Корейската асоциация по комдо участва на мероприятията на Международната федерация по кендо и е редовен участник на световните първенства по кендо. Като цяло корейските представители демонстрират завидни умения и висока спортна класа и несъмнено се намират в най-високия ешелон на спорта в световен мащаб. Тяхната висота може да се сравни единствено с нивото на доминиращия японски национален отбор и така двете страни значително се откъсват от останалите участници на най-престижния кендо форум. Затова и спора за титлата досега в 15–те издания на първенството е бил предимно между японските и корейските състезатели. Това противопоставяне е емблематично за събитието като цяло и победата е възприета от двете страни като въпрос на чест. Това прави надпреварата изключително разгорещена.

Японските представители засега убедително водят в статистиката, като в индивидуалната надпревара при мъжете всичките петнадесет шампиона са японци. В отборната надпревара страната на изгряващото слънце също до голяма степен доминира като печели всички първенства с изключение на 13-то издание провело се през 2006 г. в Тайпе. Тогава японският отбор отпада на полуфинал от отбора на САЩ, а Корея побеждава последните на финала и за пръв път стига до така желаната титла. Макар статистиката да е убедително в полза на Япония, мачовете между корейски и японски състезатели са на изключително високо равнище и изхода от тях често е непредвидим. Нерядко корейците печелят в отделни индивидуални схватки.

Но присъствието на Корея на световните първенства по кендо е свързано и с някои негативни явления. В стремежа си да се докажат като представители на независимо от Япония бойно изкуство, корейците стигат до някои крайности. Прост пример е използването от страна на националния им отбор на бели ги и хакама, с широк черен кант от външната им страна. Това не е забранено от правилника, но е явна изява на ексцентричност, тъй като всички останали състезатели са облечени в индигово сини дрехи – такива каквито са традиционно възприети в кендо.

Друг подобен момент е загубата на спортсменски тон в определени случаи. В официалния правилник по кендо изрично е записано, че решение на съдиите не подлежи на обжалване и преразглеждане. Този принцип строго бива спазван от всички участници, но неведнъж е бил нарушаван от корейската делегация, когато в дадена ситуация има спор относно правилността на съдийското решение засягащо корейски състезател. Самите участници неведнъж са си позволявали да изразяват разочарованието си от загубата докато още са на шиай-джьо: – нещо недопустимо от правилника и неписаните норми.

Не можем да не споменем и емоционалността на всеотдайната корейската публика, която винаги идва да подкрепя своя отбор, дори когато първенството е на друг континент. Нейното присъствие със сигурност добавя колорит към събитието, но е съпътствано и с нарушаване на традиционния тон на подкрепа в състезанията по кендо. Този тон диктува симпатизантите да окуражават своите фаворити единствено с ръкопляскане и то само когато те отбележат точка или са извършили атака близка до точката. Въпреки тези правила корейската публика често прибягва до вербални възклицания и окуражаващи викове – практика, която разбира се често може да се наблюдава и от страна на привърженици на западните страни. Но тези настроения в комбинация с импулсивната реакция на корейските официални лица спрямо някои съдийски отсъждания е довеждало в миналото до недопустими форми на протест – освиркване на съдийски решения – практика по-близка до атмосферата на футболните мачове отколкото до първенствата по бойни изкуства.

Съвременните корейски фехтовални бойни изкуства, макар да се развиват на почвата на богатата история и култура на полуостровната страна, са силно повлияни от японската традиция на бой с меч, а в някои случаи както в комдо – са директни потомци на японските си аналози. Предвид историята на региона и наследството от японските имперски амбиции в миналото, няма как Япония и Корея да споделят напълно еднакви ценности по отношение на развитието на съответните дисциплини. Противоречието само по себе си, не е непременно нещо лошо, тъй като то помага за осмисляне и преутвърждаване на полезните практики и премахването на вредните.

От друга страна, не бива да се допуска области, които имат директно отношение към човешката духовност и самоусъвършенстване и са изградени изключително и само върху възпитанието на добродетели, да стават жертва на спорове от политическо естество, в които да се проектират комплекси от историческото минало. Една огромна стъпка напред би била загърбването на предразсъдъците от всички засегнати страни и признаване на чуждите културни влияния – явление, което е особено комплексно и дълбоко сред страните от Източна Азия, в които многовековното културно съжителство е размило границите на принос на отделните народи в дадено културно постижение.

Мартин Димитров