Ханши Кьоши Накакура

Ако се опитваш да направиш нещо с мисълта, че не можеш да го направиш, то тогава наистина няма да го направиш! Ако изцяло се отдадеш на това нещо, то тогава можеш да го направиш!“

Nakakura Sensei: Дядо ми плащаше всички разходи по образованието ми. Майка ми остана вдовица на 32 години и премина през много страдания и лишения. Къщата ни беше почти заплепена с тази на дядо ми и отраснах при него докато не тръгнах на училище.

Mr. Yamanaka: Заради огромната ви привързаност към дядо ви ли влязаохте в Дайдокан доджо?

Nakakura Sensei: Да, точно така. Дядо ми беше на около 50 години по това време и току що се беше пенсионирал. Той пазеше при себе си „Mamushi“ (вид пепелянка), смилаше ги и ги сушеше на стената. Караше ни да ги ядем, защото щели да ни дават сили и енергия. Тогава из цялата махала плъзна слуха, че ям Mamushi. Всеки път си казвахме, че повече няма да ядем това! (смее се) Въпреки това дядо ми настояваше да ядем Mamushi за да станем силни. Когато преспивахме у него, той изпържваше малко Mamushi в някаква смес, подобна на барут и ни даваше по една порция. Пържеше го нарочно за да не разберем, че ядем Mamushi, а просто някакъв специален десерт.

Когато отидох в Токио и пишех писма на дядо ми, че скоро ще участвам на някакво състезание, той всеки път сипваше малко Shochu(нещо като саке) в малка бутилка и обикаляше всички храмове в околността за да се моли за успех за внука му. Когато му пишех, че състезанието вече е минало, той пак наливаше Shochu и обикаляше храмовете, но този път за да благодари на боговете.

Поведението на дядо ми ме вдъхновяваше да тренирам наитина много усилено. Мислех си за него, преди мач, точно когато слагах мен и неговия образ наистина ми вдъхваше сили.

Mr. Yamanaka: Всъщност вас ви е отгледал дядо ви, нали?

Nakakura Sensei: Да, така е. През април април 1927 напуснах дядо ми. Тогава бях на 17 години. Отидох да уча в Дайдокан в префектура Кагошима. В началото, дядо ми казваше, че никога няма да ме пусне да отида в Дайдокан. По-големият ми брат, който беше преподавател в училището, идваше всяка събота да се опитва да убеди дядо ми, но той още повече се ядосваше и казваше, че усилията му да го убеди са безплодни. Моят преподавател в училище се казваше Накахара, и той заедно с брат ми заедно се опитваха да убедят дядо ми да ме пусне. На третия опитт, двамата успяха най-накрая да го убедят.

Дядо ми се съмняваше, че ще успея да живея само с кендо. Чичо ми беше осиновен от фамилята Yoshitome, и брат ми помоли и него да се включи в убеждаванто. Дяда ми каза на чичо да отиде при шефа на полицейското управление и да го попита дали според него имам бъдеще в кендо. Началникът отговорил, „Не мога да кажа нищо сигурно за бъдещето, но мисля, че това зависи само то племенника ви. Ако се отдаде изцяло сега и достигне поне 3-ти дан, той ще преусее като кендока.“ Всъщност това убедило дядо ми.

Когато си заминавах, дядо ми ми каза следното: „Сега трябва да се стараеш много за да станеш кендока. Няма да се връщаш тук преди да получиш 3-дан“ Тогава ми стана много мъчно. По това време беше много трудно да получиш 3-дан. Тогава(около1922 г.) нямаше нито един сенсей във всички начални училища в цялата префектура Кагошима, който да има дан. Имаше само двама полицаи с 2-дан и трима с 1-дан. Беше изключително трудно да вземеш 3-дан. Точно когато си тръгвах от селото, хората дойдоха да ме изпратят и ми събраха известна сума за из път. Въпреки, че тя беше много малка, около 20, 30 сен (100 сен са една йена), всички ме окуражиха.

Тренировките в Дайдокан бяха наистина много тежки. Ставахме в пет часа сутринта и веднага отивахме в доджото. Само след един час тренировка всички бяхме капнали от умора. Мислех си, че с такива тежки тренировки, можех да постигна нещо и в някоя друга област, различна от кендо.

Много често бях готов да си взема нещата, да се кача в една рикша и да си тръгна. Всеки път, когато бях на границата да взема това решение, си представях как ще се почуства дядо ми и какво ще си помислят за мене хората от селото. Издържах до края именно поради тази причина. Ако не беше това, сигурно щях да си тръгна.

Имаше един наистина много строг сенсей в Дайдокан, който се казваше MARUTA Kanehiro. Веднъж без да искам, по погрешка, прескочих шиная на човека до мен. Maruta Sensei видя това и веднага изкрещя името ми, „Накакура!“. Естествено вече съжъалявах за това, което направих, но вече беше късно.

Maruta Sensei ми каза да си донеса шиная, и ме удари с него толкова силно, че замалко не изгубих съзнание. Сенсеят крещеше: „За какво по дяволите си мислиш, че е шиная? Шиная е меч. Едно време самураите са се грижили за мечовете си сякаш са им били собствените души. Как може да прескочиш шинай, който символизира истинския меч? Човек като теб никога няма да стане добър, колкото и да тренира. Откажи се още сега и се махай!”

Нормално би било веднага да си тръгна, но поради причините, които споменах по-горе не можех да сторя това. Умолявах сенсея да ми прости и да ми позволи да остана. Марута сенсей каза, „Добре. Извини се с цялото си сърце на шиная, вдигни го над главата си и стой така в коридора!“

Държах шиная си над главата до края на деня. Тогава се прибрах в общежитието заедно с останлите. Когато се погледнах в огледалото, забелязах отоци големи колкото мандарини по цялата ми глава. Когато сенсеят ме удари не заплаках, но когато се погледнах в огледалото, вече наистина си помислих, че ще трябва да си тръгна и се замислих дали изобщо да продължавам с кендо. Въпреки това, успях някак си да поттисна това чувство и да го изхвърля от съзнанието си.

Беше наистина много стриктен учител. Беше също тако голям пияч и всяко вечер пиеше с директора на Дайдокан. Понякога пиеше до един часа сутринта. Веднъж портиера на общежитието ни каза, че сенсеят ни още пие и няма да дойде сутринта. На другата сутрин никой не си и помисли да отиде в доджото, но сенсеят вече беше там още от пет часа сутрината и ни чакаше в мокусо. Един ученик случайно го видя и дойде да ни каже. Всички скочихме като гръмнати и веднага изтичахме до доджото. (смее се)

В доджото, всеки ученик беше задължен да си носи плочка с името си и да я окачва на стената. Така се разбираше не само кой е дошъл, но и кой идва пръв и последен. Този, който идваше последен наистина рискуваше да бъде убит. (смее се)

Правехме много пъти „Kakarigeiko“. Kakarigeiko тогава беше различно от това, което се практикува днес. Правехме го по около една две минути и беше невероятно тежко. Можеше направо да изгубиш съсзнание. Въпреки тези условия, продължавахме да тренираме все по-усилено. В края, стената на доджото беше почти разрушена.

Един ден, ARIKAWA Masayoshi, който сега живее в префектура Оита, беше буквално изхвърлен отвън в коридора. Когато се приземи на земята, дъските се счупиха и той пропадна заклещен до кръста в пода. Въпреки това, сенсеят му каза да продължи да го атакува и за да го насърчи започна да му прави мен, коте, до – всичко! След малко ни остави да го измъкнем от пода. (смее се)

Mr. Yamanaka: Колко години прекарахте в Дайдокан?

Nakakura Sensei: Прекарах там две години. Тренирахме по три пъти на ден – сутрин, по обяд и вечерта. Когато започваш да остаряваш, този тип тренировки става прекалено тежък.

След като завърших Дайдокан, отидох да тренирам в Daitosha Kogyo Office в префектура Фукуока с препоръка на по-големия ми брат. Пристигнах във Фукуока април 1929 г. През ноември се организираше екскурзия до Токио и аз естествено се записах. По тези стечения на обстоятелствата отидох да уча при NAKAYAMA Hakudo Sensei.

Отидох в доджото на Nakayama Sensei, защото Maruta Sensei ни разправяше за него в часа по военна наука в Дайдокан. Maruta Sensei видял Nakayama Sensei в Kyoto малко преди Руско-Японската война и се зачудил защо пък този да е най-добрия в Япония? Помислил си че ще го размаже с един удар и решил да напдне Nakayama Sensei.

Естествено, не успял дори да му докосне хакамата. Nakakura Sensei, с лекота отбил атаката, извил врата на Марута сенсей и го проснал на земята. Заради тази история си мислехме, че Накаяма сенсей е найстина много добър, още повече, че тази история ни разправяше Марута сенсей, когото смятахме за най-добрия в целия свят.
Толкова бях любопитен да видя как играе Накаяма сенсей. Един ден се измъкнах от общежитието в което спахме и отидох в доджото му. Коогато казах на един от учениците му, че искам да видя Накаяма сенсей, той ме попита дали имам писмо с което да се представя? Когато му казах, че идвамот Кагошима и че учител ми е Марута сенсей, бях пуснат в доджото.

Nakayama Sensei влезе е доджото и каза, „Вие сте г-н Nakakura. Познавам Марута сенсей много добре. Така лили иначе сте дошли, защо не останете за една тренировка днес?“ Когато му казах, че не нося нищо със себе си, и че следващия път ще си донеса нещата, той каза, че един от учниците му ще ми преотстъпи дрехите си и богуто си.

С такова удоволствие слушах това от човек, който смятах почти за бог. Помислих си , че втори шанс няма пак да ми се отдаде и останах за тренировката. След тренировката, Накаяма Sensei ме извика и ме попита с какво се занимавам. Когато му отговорих, че съм учител по кендо, той ми каза следното: „Все още си твърде млад и така само си губиш времето. Не искаш ли да останеш в Токио да тренираш?“ Импусливно исках веднага да кажа “да!”, но отговорух, че трябва да се върна във Фукуока и да говоря с някои хора по тазо въпрос. Попитах го дали мога да се върна и след като отговора беше положителен си тръгнах.

Върнах се в Кагошима през зимната ваканция през деември и разказах всичко на дядо ми. Той ми даде разрешението си и каза, „Ако наистина искаш да отидеш, тогава върви. Ако ти трябват пари, ще ти изпратя. Ако към това си се стремял , тогава грабвай възможността!”

Бях толкова щастлив…

Интервюто е взето на 23 декември 1987 г. в дома на Накакура сенсей в град Мураяма.

Превел: Любомир Сагаев