Състезателният дух

На 4-ти юли присъствах на Общояпонското студентско състезание по кендо за мъже в Ниппон будокан в Токио.

Тук, в Кокушикан, подготовката за това състезание бе започнала седмици преди това, като единадесетте класирали се предварително на първенството за областта Канто, всяка тренировка играха тренировъчен шиай срещу свои колеги. В залата на клуба по кендо има очертани шиайджо, на които всеки следобед се играха тези тренировъчни мачове с цел състезателите да се настроят психически и физически за идното състезание. Нивото на мачовете е изключително високо, а съдийстването е строго, с цел да се накарат състезателите да се стремят да отбелязват по-чисти иппони.

В последният ден преди голямото състезание, всички от клуба се построиха и се проведе кратка традиционна церемония, в която капитана на играчите и сенсеите разменят тържествени поздрави, а накрая всички заедно пеят химна на кендо клуба на Кокушикан. Всички изглежда са длъжни да го знаят наизуст. Това беше изключително въздействащо преживяване , тъй като повече от двеста души ( заедно със сенсеите ) в един глас изпяха изключително добре елегантната и същевременно борбена мелодия.

В деня на състезанието, студентите от първи курс са длъжни да станат рано и да са там около час преди отварянето на вратите на самия будокан за да запазят места за всички студенти, които ще дойдат да подкрепят своите колеги. Всички сме длъжни да сме в официално облекло – и мъжете и жените са с костюм.

След като се разположихме на трибуните, наблюдавах свободната загрявка, която течеше долу на пода. Стотици кендоки почти изцяло изпълниха широката зала. Към девет часа започна състезанието, като първоначално то се провеждаше на седем шиай-джо. Студентите от различните университети активно подкрепят своите колеги. Но това не означава, че има безразборно вдигане на шум и крясъци. Не чух абсолютно никой за целия ден да подвиква от трибуните. Подкрепата се изразява единствено в ръкопляскане и то само когато има атака близка до иппон или в паузите преди подновяване на играта след нарушение или точка.

С напредването на фазата на елиминациите, отговорниците за състезанието излизат бързо и махат очертанията на крайните шиайджо. Така, когато останаха най-добрите осем състезатели шиайджо бяха четири, за полуфиналите – две, а а за финала беше направено за секунди ново шиайджо – съвсем в средата на залата. Изобщо прави впечатление стегнатата и дисциплинирана организация.

Финала продължи близо двадесет минути като всички студенти от Кокушикан бяха под голямо напрежение. Техният семпай и капитан на клуба – Ишида, даде всичко от себе си, но в крайна сметка отстъпи първото място на противника си. Всички бяха разочаровани. Въпреки това след последния поклон всички аплодираха бурно, дори и тези от губещата страна.

След края на първенството се проведе студентско Тозай-тайко – отборен мач с отбори по 20 души, съответно на източните и на западните префектури с предварително избрани играчи. Загубилият преди това на финала Ишида беше фукушьо на отбора на изтока, който впоследствие спечели. Силно впечатление направи Такамия Тошимицу , който като дете губи едната си ръка и тренира кендо от позицията джодан. Той успя да спечели три поредни срещи ( тъй като отборния мач беше по правилата на елиминирането) и изигра ключова роля за победата на изтока.

След това се проведе церемонията по закриване на състезанията, която беше изключително дълга и включваше в себе си изказвания на различни именити сенсеи, връчване на множество грамоти и награди. Церемонията приключи с тържествени удари на голямото тайко на Ниппон будокан, което изпълни залата с плътния си дълбок тътен.

Няколко дена след това, на лекцията на Ота –сенсей, той се обърна към студентите и им разказа една история от миналото на университета. Когато Кокушикан бил преструктуриран от т.нар. сенмон гакко в редовен университет с четеригодишен курс на обучение, отбор от клуба за първи път се явил на студентско състезание. Още в първото си участие кокушиканци завоювали третото място, което било изключителен успех и всички били много радостни. Когато главният треньор, обаче, връчил грамотата за постижението на капитана на отбора, той я взел и пред всички я скъсал с думите: „Това не е повод за радост. За нашият клуб има значение само и единствено първото място. Всичко друго е загуба.” И макар, че състезанието приключило в неделя късно вечерта и състезателите се прибрали по домовете си през малките часове на нощта след пътуването си от Осака до Токио, всички присъствали на сутрешната тренировка в понеделник. Така беше и сега, още от следващия ден всички започнаха да тренират с още по-висок дух, вече с поглед обърнат към най- престижното студентско съревнование – отборният шампионат наесен.