Сауада Ханае се занимава с бойни изкуства от седемдесет години. Тя има Ханши степен издадена от Всеяпонската Федерация по Нагината. Преподава атарашии нагината и Тендо- рю в Токио. Меик Скос е ученик на Сауада Сенсей по Тендо рю от 1976. Това интервю е взето през 1996 в Шинджуки Нагината Доджо.
Сенсей, благодаря ви че отделихте време да говорите с мен. Бих искал да споделите мисли за тренировките по модерните и класическите бойни изкуства. Зная, че във вашето семейство се практикуват бойни изкуства от столетия, а вашият баща е бил експерт в Кендо. Как се казваше?
Йошида Сеико. Дядо ми също беше Ханши по кендо. Всеки от моето семейство е получавал този ранг.
От Ботокукай?
Да. Това не е ранг за определено рюги (стил).
Какъв беше стилът на баща ви?
Шиндо Мунен Рю. Моят дядо също практикуваше класически стил, но не съм сигурна точно кой затова не бих го твърдяла като факт. Но ние имаме архив, в който са записани всички тренирали бойни изкуства от моето семейство и техните стилове. Моите предци са от Муригаме в Шикоку.
Кога започнахте да тренирате?
Започнах да тренирам във втори клас в доджото на баща ми. Да разбира се аз започнах толкова отдавна но тогава имаше дни в които баща ми не беше в доджото и аз не тренирах и дни в които само гледах. Аз не можех да свикна с това – аз бях просто дете. Така че не би могло да се каже че съм тренирала след като бях едва във втори клас. Отгоре на всичко аз тренирах само с възрастни. Много пъти аз не можех да ударя противника си просто защото не можех да го достигна. Аз не тренирах с други деца – тогава това не беше възможно. Сега децата тренират с други деца а не със възрастни. Тогава беше много по трудно. Аз винаги получавах удари.
Защо започнахте да тренирате Будо ? Защото го обичахте ли ?
Разбира се не. Ние имахме доджо в дома си. Затова и тренирах.
Но е трябвало да го харесвате за да продължите ?
Всъщност не беше точно харесване, по скоро аз намерих в него нещо интересно. Никога нямаше точка, в която практиката ми достигаше завършеността си. Ако ми беше казано когато и да е да приключа аз съм сигурна бих го направила. Но аз никога не достигах тази точка. Винаги чувствах, че има още нещо което трябва да науча, така че аз продължавах да тренирам. През всичките тези години имаше моменти когато исках да спра да тренирам по лични причини. Също така имало и моменти когато не можех да тренирам – тогава също ми се искаше да спра. Но винаги имаше нещо забавно в нагинатата което ме привличаше. Аз се наслаждавах над съперничвеството с моите противници и започвах да разбирам как да реагирам в различните ситуации. Това беше удоволствие, така че аз продължавах да тренирам. Аз се завръщах отново и отново защото разбирах че в нагинатата има повече отколкото очите могат да видят. Ако това беше изкуство, което може лесно да се овладее не мисля че би ме привличало така дълго. Не мислиш ли, че професионалните баскетболисти изпитват същото относно баскетбола? Разбира се при тях е по различно, защото те играят за пари, но въпреки това… Ние не получаваме пари и го правим защото ни доставя удоволствие. Правим го защото сме намерили нещо което ни привлича. Виждаш ли, привличането на бойните изкуства мъчно може да бъде разбрано извън тях. Будо не е нещо което може да бъде овладяно за година две. В тренировката няма място, където можеш да спреш и да кажеш, достатъчно е. Винаги има по-високо ниво. Синовете в самурайските фамилии са започвали да тренират в ранна детска възраст. А и една година техни тренировки не може да се сравни с една година съвременни тренировки.
Това беше само във фамилиите на Буши (войните/самураи) нали ?
Да, това е вярно. Войните бяха различни. Но и обикновените хора практикуваха. Те също е трябвало да защитават себе си затова те са практикували бойни изкуства помежду си. Правеха го както в градовете така и в селата. Маниуа Ненрю се е практикувало на село по този начин.
Кога започнахте да тренирате в Бусен?
През 1934. Това което ние или поне аз правехме в Бутокукай в Киото беше да тренираме шест или седем часа всеки ден. Въпреки че практикувах толкова много баща ми казваше, че една година не е достатъчно. Аз продължих за втора година, а после и за трета. Много хора приключваха там за една година и после започваха да преподават. Но баша ми настояваше да продължа и едва на края на първия семестър на четвъртата година когато се разболях от пневмония ми позволи да спра. Но той все така беше загрижен, че не ми достига практика. В моите ученически години в Ботукукай, ние дълго практикувахме нагината ката, след което кендо. В Тендо-рю има и нагината и кен( меч). Така че ние имахме тренировки и с двете оръжия. После отново правехме ката. Това беше начина по който тренирахме в онези времена. Така че всички стари учители имат практика в двубои. Ние първо правехме ката после двубои, а после отново и отново.
Споменахте Тендо-рю. Предполагам че сте учили под прякото наставничество на бившият водещ майстор Митамура Чийо. Спомняте ли си как преподаваше?
Чийо сенсей никога не коментираше нашата практика. Понякога тя казваше „Добре“. Когато това се случеше ние нямахме и бегла представа за какво се отнасяше това „Добре“. Не беше правилно ударът да идва отстрани. Трябваше да идва отгоре по права линия. Трябваше всичко да е изрядно. Това изискваше толкова много време. Аз опитввах отново и отново. В съблекалните на доджото в Киото имаше огромно огледало за трениране. Ние заставахме пред него и се упражняввахме като гледахме дали правим техниките правилно. Аз често заставах пред огледалото когато нямаше никого и тренирах. И сенсеят винаги знаеше. Тя идваше от залата която беше надалеч и питаше „Ханае сан какво правите?“ Разстоянието до залата беше голямо и гласовете от там не се чуваха. Но аз винаги знаех кой глас е нейният. Така е с хората с които си започнал да практикуваш. Ти като учител знаеш как практикуват учениците и какво е в главата им. Разбира се аз не го знаех тогава. Така че когато сенсеят влезеше в съблекалнята аз бивах изненадана. Миослях си че никой не може да ме види. Но един сенсей винаги знае. Моят баща ми е разказвал случка която също илюстрира този вид пробуденост. Той практикуваше Зен при свещенника Нанзенбо. Това се е случило малко преди смуртта на Свещенника. Един ден както обикновенно всички практикували зен в храма. Било е много горещо и моят баща излязал от храма и отишъл до близките скали където практикувал зен. По късно отишъл да види Нанзенбо. Монахът го попитал : „Ти къде практикува зен днес?“ , при все че същия ден не е бил излизал от стаята си. Но въпреки това е знаел. Моят баща не можеше да си го обясни. Хората вече не са така пробудени. Само след дълго и интензивно трениране това би могло да се случи. Ако някой си мисли че пет години практика са голямо достижение е далеч от истината за традиционният начин на обучение.
Понякога е много трудно за чужденците да разберат всичко това. Не мислите ли че причината е във факта че традиционната японска култура е трудно съвместима с модерния начин на живот?
Да това е вярно. Много неща се промениха . Например в онези времена къщите имаха стая с токонома ( декоративна ниша) където имаше ръкописи и цветя. Но цветята не бяха просто букет а изящна икебана. Не се държаха просто стара снимка или калиграфия. Те трябваше да бъдат подобаващи. Сега хората живеят в апартаменти и окачват по стените им всевъзможни предмети. Но ако отидете в японските села ще видите че хората още пазят старата токонома с цветя и калиграфия в нея. Тази традиция се е запазила в много домове. За да я поддържате вие трябва да сте учили икебана. Трябва да владеете чайната церемония. Бойните изкуства са само част от тази традиция. Вие не можете да достигнете пълнотата без да овладеете всичко свързано с традицията.
Имате предвид в образованието ?
Да . Когато ние бяхме в училище, ние изучавахме също и икебана и чайната церемония. Аз продължавах да ги изучавам през цялото време докато бях в Киото. Всеки в Бутокукай го правеше. Това се нарича шицуке трениране. Бойните изкуства са един елемент от шицуке. Хората които са започнали с чайната церемония учат а после започват да преподават. В нашето семейство аз и моята по-голяма сестра тренираме нагината. Нашите предци са го правили и ние продължаваме. Но ние не учихме само бойни изкуства. Ние трябваше да знаем много неща. Аз съм жена така че аз трябваше да се науча да готвя и шия. Когато бяхме млади ние сами си правехме кимоната и дрехите на нашите деца. Сега животът е лесен. Дрехите са по- евтини има готова храна а и има перални и сушилни машини. ……. Аз мисля това направи хората обикновенни. Ставайки обикновенни хората престанаха да разбират нещата. Така мисля аз. Чиба сенсей който преподаваше през мейджи, тайшо и шоуа казваше : Това е хибачи нали? Добре нека използваме тази чаша за пример. Това е чаша нали така. Ние учителите виждаме чашата отгоре. Тези които още не могат да правят техниките виждат чашата отдолу откъм дъното. Те не знаят колко е висока чашата. Само тези които гледат отгоре биха разбрали определени неща. Останалите не виждат формата на чашата и нейната същност. С други думи казано това че сте тренирали за известен период бойни изкуства не значи че ги владеете. Ако сте тренирали за десет години един или два пъти седмично това не означава че вие сте тренирали десет години. Ако тренирате един път седмично това е едва четири пъти месечно. А и понякога пропускате клас. Но дори и да сметнем цялото време за двадесет години като изчислим часовете на тренировка не излизат и пет години тренировки.
Така че инструкторът би трябвало да усеща истинското ниво на ученика също както върха и дъното на чашата.
Да това е което трябва да прави. Също така трябва да трениора и да усъвършенства уменията си отново и отново. Когато дава команди докато ръководи цялата група трябва да го прави така сякаш е пред всеки един поотделно. И катата правилната форма трябва да присъства. Тя не би могла да бъде разбрана на части затова трябва да бъде разбрана всяка отделна част но и това което се случва между тях. Например тези там имат проблем с удрянето на крака и аз ги карам да практикуват само този удар. Казвам им да удрят пищяла по различни начини и от различни позиции. Но аз не просто им го казвам и стоя там а им показвам. И когато им показвам как да го правят аз трябва да го правя правилно. Когато им показвам аз влизам незабавно и „бам’ удрям пищяла. Аз мога да го правя защото съм го повтаряла хиляди пъти. Това не е нещо което може да се научи веднага. От нашата гледна точка като учители всички видове будо имат обща основа. Ние можем да разберем кога един ученик се надценява. Ако някой тренира със самовлюбеност ние ще го видим. Когато някой тренира от сърце ние също ще го забележем. Ние награждаваме тези които тренират всеотдайно като им казваме че го знаем. Тези които казват : „Аз тренирах усилено днес. Аз съм добър“ не получават награда. Изявата на духа е наша грижа. Веднъж достигнато това състояние никога не те напуска. Ти трябва да можеш и двете ши и уке – победа и загуба. Само едната част не е достатъчна. Можеш да практикуваш защото имаш противник. Не можеш да кажеш че си добър в това преди да овладееш особенният вид духовен обмен, печаба- загуба със противника ти. Ти само си мислиш че си добър. Аз преподавам призовавайки духа на учениците ми. Независимо дали ги уча на ката или нещо друго аз винаги предизвиквам техният дух. Ако те не минат по този път те никога няма да овладеят истинските неща.
Забелязал съм че има разлика между инсрукторите от преди войната и съвременните инструктори. Не само в тренировъчните методи но и в стила на мислене?
Днешните инструктори са различни. Може да се каже че те просто се изкачват по автоматични стълби. Веднъж попаднали там те автоматицно се изкачват докато станат инструктори. Преди войната не беше така. Ние трябваше да тренираме усилено всеки ден, за много дълъг период и чак тогава достигахме тази точка. Единственно когато сте тренирали всеки ден, от сутрин до вечер, вие можете да усетите стойността на бойното изкуство. Вие трябва да тренирате не само когато сте в доджото, но и когато сте в къщи. Вие трябва да тренирате винаги. В днешно време са достъпни много книги и филми по бойни изкуства. Какво си мислите за хора изучаващи нова техника по този начин. Книгата може да потвърди това което вече си научил, може да ти помогне да разбереш това което вече можеш да правиш, но тя не е за да се копира от нея. Ти не можеш да направиш техниката и после да попиташ книгата дали е правилно изпълнена. Ти поглеждаш в книгата за да удостовериш какво вече си научил. Но в днешни дни хората поглеждат в книгата, копират техниката и казват че я могат. Но това не е будо. Това е подражателство. В Тенго Рю се акцентираше върху ката, но ние също така практикувахме и атарашии нагината която включваше и мачове. Каква е значимостта на шияя(двубоя) в бойните изкуства. Ти трябва да провериш катата си в срешата. Само правенето на ката не е достатъчно. Аз винаги казвам на учениците си че освен да тренират ката те трябва да се срещат и в мачове за да разберат изкуството. Те тренират удари с противник или насаме но тези удари не са свързани. Те не ще го схванат преди да са играли двубой. Те тренират удари самостоятелно но не разбират че техниката сама по себе си няма да работи на състезанието. Състезанието твърде бегло следва катите и не е особенно умно да се мисли че, това е възможно. Когато правим нагината техники ние се придвижваме право напред. В началото ние учим основите. Ти просто трябва да се придвижиш напред с техниката. Противникът ти ще е внимателен и ти не можеш да си зависим от него че, той ще стои там докато изпълняваш техниката. Ти трябва да можеш да вземаш мигновенни решения и да атакуваш на базата им. Ако закъснееш е лошо, ако удариш отблизо също.
Каква трябва да е нашата цел когато тренираме или се състезаваме? Веднъж когато се връщахме от демонстрация в храма Кашима с вас и Курода сенсей вие казахте че няма победа има „не-губене“ . Не съм сигурна какво имахте предвид тогава. За себе си бих казала че не обичам да губя. Дори мразя загубата. Но досега съм имала много малко победи. Какво би трябвало да чувствам когато тренирам, когато използвам нагинатата?
Трябва да тренираш усета кога противникут ти е открит. Или кога той въобще не е открит. Би трябвало да мислиш как да удариш противника когато не е открит. Срещите са тамешиай, взаимна проверка проба. Вие се проверявате един друг.
Какво имате предвид? Че проверяваме себе си ли?
Разбира се. Вие не сте там да проверявате противника си. Всъщност главната цел е да станете „празни“ и да играете нагината без да мислите за нищо. Това не означава да стоиш там и да не правиш нищо. Но това не може да бъде разбрано преди да бъде направено. Ако не се освободиш от желанието или съзнателната мисъл ти не можеш да го направиш. Само мисълта как да направиш нещо. Решението как да избягаш. Това не е нищо същественно но когато го повтаряш духът ти се влива в това което правиш и тялото ти започва да го прави натурално без да мислиш за нищо. Това не е нещо което може да бъде разбрано от разказ или книга. Това е нещо което ти трябва да осъществяваш сам със своето собственно тяло. Няма друг път.
Следователно аз не трябва да мисля за победа и загуба?
Ти мразиш да губиш нали? Но само чрез загубата можеш да разбереш какво е да победиш. Имаш нужда да загубиш а след това да изследваш чувствата си. Трябва да осъзнаеш : „Ето това е чувството когато губя“. Същото трябва да направиш и когато победиш. Ако не знаеш каккво е чувството когато победиш и когато загубиш ти не можеш да спечелиш. Ако не можеш да печелиш не можеш и да губиш. Това е много важно в бойните изкуства. Хората грешат като си мислят че някой е победил защото може да прави една или друга техника. Това е само удряне по някого. Способността да изправиш духа си срещу противниковия дух и да победиш не е нещо което до което можеш да се докопаш по рано от десет двадесет години тренировки. Това не е лесно да бъде направено. Това е нещо което можеш да разбереш след дълги всекидневни тренировки. Преди време имах една ученичка която беше надменна и аз винаги и бях ядосана. Не я беше грижа за духа на противника си. Тя мислеше че превъзхожда всички и се държеше сякаш тя единственно знае всичко. Това само показваше че не го може. Туй като и ти и противникът ти имате едно и също ниво не е възможно да правите техниките правилно. Дори и да имате блестяща техника но ако не разбирате духа на противника вие правите техниката само външно. Когато сте заедно вие трябва да помагате на партньора си. Ако не помогнете партньорът ви никога няма да напредне а ще стои на същото ниво.
Вие имате предвид извличане някого напред ?
Да. Но това не означава само външно, с форма. Напротив вие трябва да ги издърпвате напред чрез духът им отвътре. Тренировъчният метод на атарашии нагината който се нарича хикитате геико буквално означава трениране за да се издърпа или издигне някой нагоре. Но никой тук не прави така. Защото всички са достатъчно силни. Мислейки че се издърпват един друг те само се бият един друг без да си помагат. Мисля че в айкидото на Уешиба което съм практикувала прекалено се поставя ударение вурху съчетаването и партнирането и недостатъчно внимание на това което се нарича реалност в една бойна ситуация. Когато говорим за партниране ако дишането ти (кокю) не съответства тогава ти не партнираш. Ти мислиш само за формата нали ? Но за да можеш айки, духът ти и този на противника трябва да започнат игра и после да се слеят. Когато учиш айки това е основното. Това което вие правите не е. Мислите за победа защото мразите да губите. Само чрез загуба след загуба можеш да разбереш какво е да побеждаваш. Айки може да бъде разбрано само с повтаряне. Трябва да го правиш отново и отново без да мислиш за победа. Също е като при ученичката която споменах по-преди: „Аз съм силна. Другите са слаби“. Не е така. Ако ти можеш да спечелиш точка вие и двамата с ппотивника ти ставате по добри. Когато схванеш това ще започнеш да разбираш значението на айки. „Аз съм силен. Всеки друг е слаб. Не обичм да губя.“ Това не е бойно изкуство. Ти ставаш добър единственно чрез печелене и губене отново и отново. Бойните изкуства не са в победата. Има го взаимоотношението на давам – получавам, печеля и губя и то благодарение на противника ти с когото тренираш. Само чрез това взимане и даване можеш да навлезеш в будо, можеш да напреднеш. Има хора които като играят с деца ги оставят да побеждават. Така ги оставят да си мислят че винаги ще побеждават. Когато тренираш с деца ти трябва да се почувстваш като дете. Когато те опитват някоя техника ти трябва наистина да си ударена или пък отбила независимо колко е малка силата. Това се превръща в тренировка също така и за теб. Ясно е че ако използваш цялата си сила ще победиш едно малко дете. Но ти трябва да им позволяваш да те удрят понякога. Ти трябва да им позволяваш да са горди че са те ударили или победили. Трябва да им помогнеш да изградят духа си. Тогава и ти ще си тренирала. И ще станеш по-добър боец. Ако ти винаги побеждаваш а всички останали губят ти всъщност не правиш бойно изкуство.
Наистина ли трябва да се тренира по този начин? Наистина ли в Тендо рю ролята на уке трябва да се изпълнява с такъв дух?
Да така е. Всъщност същото е както и при хикитате тренировката. Трябва да гледаш противника си. Когато той удря право напред ти трябва да си готова за това. Ако се страхуваш и удариш първа, това не е тренировка и в такъв случай няма развитие към по високо ниво. Както виждаш бойните изкуства не са нещо обикновенно. Докато не достигнеш това състояние на ума, когато можеш да тренираш самостоятелно, трябва изоснови да изучиш много техники и принципи: в това число и трениране с много и различни противници. Да се тренира само с един човек е погрешно. Ако тренираш само с един човек никога няма да напреднеш.
А не трябва да се тренира с някой който е най подходящ за твой партньор ? Нима трябва да тренираме с някой който не ни пасва добре …. ?
Ти не трябва да правиш през цялото време едно и също. Ако си с хиляда човека, ти имаш хиляда различни партньора. Всички те имат различен дух. Ти ще спечелиш много ако можеш да тренираш по еднакъв начин с всички от тях. Така е в бойните изкуства – ако си тренирала само с един човек, тогава не си тренирала истински. Така е и при Кендо и при Джудо а и при другите бойни изкуства. В бойните изкуства се практикува побеждаване и губене. Ти тренираш отново и отново, понякога губейки, понякога печелейки. Така ти добиваш умения. Ти го правиш за себе си, не за другите. Дори и най слабият противник има силни страни. Дори едно малко дете, иска да направи това на което е способно. Така че. ти трябва да тренираш дори с едно дете или пък с несръчен възрастен. „Не искам да тренирам с него защото не е добър“ , е абсолютно погрешна мисъл. Трябва да отбягваш да си коравосърдечна и да мислиш че, само ти си тренирана добре. Ако си коравосърдечна, няма да напреднеш. Духът ти трябва да е свободен. Всеки е различен. Ако не можеш да правиш една ката с всеки, ти не я владееш добре. Ако тренираш искренно, в края на краищата, ще започнеш да разбираш кога противникът ти е по добър и кога не е. Ако винаги се стремиш да си по силната и си самохвална, няма да постигнеш развитие. Кокоро-то, или духа, е трудно да бъде разбрано. Сложно е . Дори чрез Дзен, някои го постигат сравнително лесно но, други никога не го овладяват. Същото е и при нагината. Някои я приемат веднага. Други никога не я овладяват защото, всъщност те не практикуват истински. Ако не практикуваш няма напредък. Това че можеш да говориш за нея означава че, просто можеш да подредиш думите смисленно, но не и че, си натрениран. Ако не се стремиш да видиш грешките си и не се опитваш да ги поправиш, няма смисъл от тренировката ти. Това че си си поиграл няколко пъти не е практика. Виждаш че тренировката не е лесно нещо. Ти никога не достигаш състоянието в което си овладял всичко. Ако си правил нещо няколко пъти, то ти става познато, но едва когато си го повторил хиляда пъти, можеш да кажеш че си навлязъл в него. Но ако не можеш да го повториш хиляда пъти правилно, все още не можеш да го правиш. Напимер, Нивата сенсей беше скъсан на изпит за хачидан. След време, той се яви отново и го взе. След като вече беше преминал изпита, той не можеше да повярва колко елементарни са нещата които не беше разбирал. Той ги разбираше, защото беше достигнал нивото на ума да ги види. Вие тренирате за да достигнете това състояние на ума. То не може да бъде преподадено. Моята снаха се занимава с калиграфия. Наскоро тя ми каза че, е станало много трудно и тя е на път да се откаже. Казах й :
– Решила си да се откажеш в най-важната точка от заниманието си. Колко време ти беше необходимо да стигнеш до тук?
– Уча калиграфия отдавна.
– Защо тогава си решила да се откажеш – в момента в който навлизаш в най важната част от това изкуство?
Ако тя се беше отказала, всичкото време от около десет години, през които се е обучавала, щеше да отиде навятъра.
Може ли да разкажеш за идеята да се тренира с „чист дух“ и как може да се развива той.
Когато практикуваш изкуството си, трябва да изчистваш своя дух. Не трябва да се притесняваш дали някой те наблюдава, дали начинаещите обръщат внимание, или пък преподаваш правилно. Всичко това не е важно. Бойните изкуства не са за показване на форма. Очаква се да ги правим със сърцето си. Трудно е да бъде разбран този дух в бойните изкуства само като се говори за него. Хората които не тренират не биха го разбрали. Наличието на желание не е добро. Нужни са години за да се оттървеш от желанието. Хората имат желания в сърцето си. Ако правя това ще изглеждам ли добре? Получава ли се добре ако правя така? Те мислят за много неща. Колкото повече мислиш толкова повече се въртиш в кръг наоколо. За да постигнеш това състояние на освободеност от желание трябва да си овладял определено състояние на ума. Без да си постигнал състоянието на чист ум не можеш да постигнеш прогрес в бойните изкуства. Не можеш да покажеш че си постигнал такова състояние ако наистина не си. Всички правят еднакви движения когато са тренирали , но когато някой притежава чист дух е видно. Ние можем да го видим. Ние забелязваме това постижение и си мислим, “ Той най после е станал сериозен, той най после е достигнал нужното състояние на ума. Някои идват при нас и казват колко много са научили и как добре се справят. Но когато ги погледнем ние знаем и си казваме: „Те още не са го постигнали, не не са?“ Можеш да видиш това едва когато станеш способна да гледаш отгоре, от това състояние на ума , така както го обясних в примера с чашата. Ти не можеш да го видиш отдолу.
Това е малко страничен въпрос, но какви са вашите цели когато преподавате. Вашите ученици са много. Така е било и с вашите учители, Митамура сенсей и Нишигаки сенсей.
Целта ми е да тренирам с младите хора, докато те достигнат нужният дух. Затова когато практикувам с другите в Тендо Рю, аз им казвам да секат право напред и аз правя същото. Не им казвам какво да правят преди да съм го показала. Също така, трябва да съм го направила с правилен и чист дух. Винаги когато практикувате трябва да го правите с правилен дух. Така можете да достигнете по високо ниво. Това не е нещо което да бъде направено само за показ, било защото искате да изглеждате добре или да не бъдете ударен. Трябва да тренирате отново и отново. Аз ти казах и преди, за нас е лесно да видим какво си мислят учениците. Ние знаем формата на чашата. Ако е голяма го знаем. Ако е малка също. Ние гледаме отгоре така че виждаме всичко това. За да се постигне това състояние на ума, са необходими много години. Преди аз говорих за моят учител Чиба сенсей. Той изписа най-красивата калиграфия.Обаче аз не можех да му го кажа направо. Но веднъж казах на жена му:
– Калиграфията на Чиба сенсей е прекрасна. Когато я гледам аз изпитвам чувства които не мога да опиша. Има места където йероглифите са слаби и нежни и места където те са много силни. Но като цяло балансът е невероятно красив. Хартията е тази която трябва да бъде. Има нещо което идва направо в сърцето ми и открадва душата ми. Прави ме спокойна че светът е прекрасен. Когато гледам такива произведения на изкуството аз се дивя на красотата им и си пожелавам аз също да постигна такова ниво на духа. Жена му каза:
– Ханае сан, Никога не съм знаела че мислите за тези неща.
Аз отговорих :
– Когато наблюдавам нещо като калографията на Чиба сенсей , дори не мога да изкажа своите чувства. Те могат да бъдат описани като прекрасни.
Куклите са същото нещо. Всички кукли са различни. Хубава кукла е тази която притежава духа на създателя си. Майсторът на кукли не мисли за себе си: „Сега ще направя една красива кукла.“ Не, той просто я прави с чист и красив дух. Резултат от това е една хубава кукла. Без чистият дух това не е възможно. Ако той се тревожи дали куклата ще се продаде, или дали ще бъде похвален, куклата няма да е красива. Това е трудната част на духа. Той е нещо което не можете да покажете на другите.