Кратка историята на будо в училищната система на Япония

От професор Мотомура Кийото
(Женски университет по физическо възпитание Токио)

Периода Мейджи (1868 – 1912)

Модерната японска училищна система се въвежда през 1872-ра година – малко след началото на реставрацията Мейджи от 1868-ма година. По това време обекта на физическото възпитание, което днес се нарича “тайику”(букв. подхранване на тялото) се нарича “тайджуцу” (физическо упражнение). В последствие през 1879-та година се променя на “тайсо” (гимнастика). През 1883-та година Министерството на образованието проучва възможността да включи “геккен (фехтовка) и джуджуцу в училищната програма по гимнастика (тайсо)” за първи път. В крайна сметка предложението е отхвърлено от педагози и законотворци, които по това време по-скоро насърчават умереното натоварване и са притеснени от възможността бойните изкуства да имат негативен ефект върху телата и умовете на младите.

След това решение дебатите продължават в Диетата (японския парламент) дали геккен и джуджуцу трябват да бъдат задължителни предмети за изучаване. На 24-тата пленарна сесия на Имперската Диета  на Камарата на представителите сивкана пред 1908-ма година петиция за включването е одобрена и през 1911-та година “Регламент за средните училища” е променен и вече включва геккен и джуджуцу като избирателни предмети.

Периода Тайшо (1912-1926)

През 1913-та година “Препоръки за преподаване на физическо възпитание” са формулирани и на ученици от мъжки пол в средните училища е разрешено да изучават геккен и джуджуцу. По време на 50-тата пленарна сесия на Камарата на представителите свикана през 1925-та година е направено ново предложение – двете дисциплини да станат задължителни предмети за изучаване. Промени в препоръките са направени още през 1926-та година, но частта свързана с бойните изкуства остава непроменена. Една промяна все пак е направена – термините геккен и джуджуцу са официално променени на кендо и джудо. Също, кюдо, какурйоку (сумо) и нагината също вече се обмислят да бъдат включени.

Периода Шова (1926-1989), в частта си преди войната

Кендо и джудо стават задължителни предмети в японските училища с промяна направена в “Регламент за средните училища” през 1931-ва година. Обяснението за тази промяна е описана в следните редове: “Кендо и джудо са бойни изкуства уникални за нашата държава, които подхранват чист и изпълнен национален дух и са признати за подходящи за каляване на тялото и духа…”. В “Принципи на преподаване на физическо възпитание” преразгледано през 1936-та година, препоръчително съдържание и методология за преподаване на кендо и джудо са официално обявени за първи път, а кюдо и нагината са определени за редовни предмети за момичета.

През 1941-ва година системата на кокумин гакко (национални училища) е въведена. При нея учебната програма е отдадена да подхранва “лоялност към императора”. Физическото възпитание (тайсока) е променено на “физическа дисциплина“ (тайренка) и включва гимнастика и обучение по будо. Изучаването на теми свързани с морала са основен фокус в тази система.

В часовете по тайренка будо ще се учат основни движения и ще се каляват телата и духа чрез култивирането на духа на будо. Момчетата ще изучават кендо и джудо от началото на основното си образование до висшето си образование. Момичетата ще учат нагината. 

“Принципи за преподаване” продължават да бъдат променяни под все по-силното влияние на  министерството на войната, а политиките за будо в обикновените училища са базирани на слогани като “развитие на силни и неукротими ум и тяло”, “будо дух”, “атакуващ дух”, ”воля за победа”, “саможертвена отдаденост” и т.н.  Това е един от тъжните периоди в историята на Япония когато основните качества на обучението в будо са изцяло изопачени.

Периода Шова (след войната)

В периода след войната се прави цялостно преразглеждане на обучението в будо. През март 1947-ма, “Принципите за обучение по физическо възпитание” са заместени от “Препоръки за учебна програма (предложение)”. В следващата година “Препоръки за учебна програма за физическо възпитание” са формулирани и тайрен (физическа дисциплина) е променено на тайику (физическо възпитание).

Експертите в будо си сътрудничат с Министерсто на образованието за да стане възможно включването на будо отново в училищата въпреки следвоенната забрана. Джудо е първото будо което е върнато обратно в училищата. През май 1950-та министерството на образованието изпраща петиция до окупационните сили озаглавена “Искане за въвеждане на училищно джудо”. В петицията се казва:

Джудо сега изцяло поддържа духа и съдържанието на демократичен спорт. Административния орган опериращ в демократичен дух се развива позитивно и всякакви притеснения за милитаристични нагласи остават в историята. Затова ние желаем връщането на джудо в училищата да бъде разрешено.

Министерството също така изпраща документи показващи детайлно образователните ценности при обучението в джудо. Окупационните сили разрешават джудо да се върне през септември същата година. Министерството незабавно изпраща съобщение за “Връщането на джудо” в цялата страна. В официалното съобщение се казва

“Обучението по джудо ще се завърне с ново съдържание като демократичен спорт и всяко средно или висше училище което желае да върне джудо като предмет за изучаване в часовете по физическо възпитание има разрешение да го направи.”

След връщането на джудо в училищата, кюдо се връща през 1951-ва. Първоначално Кендо е разрешено под изменена форма наречена шинай-кьоги (спорт с бамбукови мечове) през 1952-ра, а след това като ”кендо” през 1953-та. Нагината се въвежда отново през 1959-та.