Вярвате ли в чудеса?

Вярвате ли?

През 1980г. олимпийския отбор на САЩ по хокей надделява над непобедимия отбор на СССР по пътя към златния медал на зимните олимпийски игри в Лейк Пласид. Тази победа кара известния спортен коментатор Ал Майкълс да попита цялата нация дали “вярва в чудеса” и така белязва този момeнт от спортната история, познат в цял свят като “чудо върху лед”. Двадесет и шест години по-късно, на 13-тия Световен Шампионaт по Кендо в Тайпе, Тайван, мъжкия национален отбор на САЩ по кендо побеждава Япония на полуфинала по пътя към първия си в историята сребърен медал. Запитан какво мисля веднага след шампионата, единствените думи, които ми идваха на ум бяха “Аз вярвам в чудеса”. Но чудото, което видях не беше случайно, щастливо събитие – по-скоро невероятен, невъобразим момент, създаден от 8 кендоки, които превъзмогнаха своята гордост и пожертваха всичко в преследване на една обща мечта.

Пътя към Тайван

Пътят ми към Тайван започна на 2 юли 2005 г, когато заедно със спечелването на Националния шампионат на САЩ, бях избран и за капитан. Отбора се беше класирал 3-ти на 12-тото Световно първенство, за първи път от 21 години и като капитан чуствах моралната тежест на задължението да запазя позицията ни като едни от 4-те най-силни в света. Заедно с предишния капитан на отбора, Юги Оницука като треньор на сегашния тим, си поставихме цели, по-високи от предишното ни 3-то място и до края на лятото на 2005 г. започнахме да събираме кенши за доброволни практики и тренировки.

Членовете на отбора бяха избрани, след последните елиминации, през януари 2006 г. Пет от деветимата членове щяха да участват в отбора за първи път, като аз, Даниел Янг и Фумихиде Итоказу бяхме едиствените трима с опит от предишни шампионати. Въпреки, че имаше известна загриженост относно липсата на опит на тима, тя беше засенчена от факта, че никoй от членовете не помисляше или произнасяше думата “невъзможно”. Треньора Оницука акцентираше от самото начало, че “с огромно усилие и в огромно изпитание, дори невъзможното става възможно”.

Разбира се, за да постигнем целите си, вече знаехме, че трябва да поставим отбора и шампионата на първо място в живота си. Естествено тъй като всеки член на отбора има работа, училище или лични ангажименти, си обещахме никога да не използваме тези задължения за извинение да не тренираме с отбора. И така се отправихме на своето едногодишно пътуване към Тайван и шампионата.

Връзка, родена от изпитание

Пътят към Тайван започна с 3 месеца тежки трнировки, фокусирани върху подобряване на кондицията и увеличаване на издържливостта. Съгласявайки се с правилото, че “всеки може да се събужда и по-рано”, членовете на тима ставаха един или два часа по-рано всеки работен ден за да участват в допълнителни индивидуални упражнения, извън общите тренировки в доджото. Заниятията се провеждаха късно вечер, 3-4 пъти през работната седмица, а всяка събота и неделя членовете на отбора се събираха заедно за тренировъчен лагер или доброволни тренировачни сесии. Дори на тези тернировачни лагери, през тези първи 3 месеца тренировките съдържаха почти само сурияши, кирикаеши, какарикейко и ойкоми. Треньора Оницука скоро придоби прякора “Они” или “Чудовището” зареди жестоките тренировки, които провеждаше. Всеки петък вечер ние физически и психически се подготвяхме за тези тренировки и точно когато мускулната треска отшумяваше, пред нас се изправяше поредния дълъг и тежък уикенд.

Въпреки това, нито веднъж който и да е член на отбора не пропусна занимание, нито пък даде по-малко от 100% от себе си в тези тренировки. По-скоро, по време на най-тежките, най-напрегнати моменти можехме да се погледнем един друг и да разменим едва забележими усмивки. Вярвам, че тези усмивки бяха резултат на силната признателност  да си член на американския отбор, както и на удовлетворението от доближаването и дори преминаването на границите на човешките ни възможности. Нещо повече, преодоляването на тези “Они” тренировки беше това, което роди доверието между нас и разви силна връзка, която щеше да стане основата на нашите постижения в шампионата.

Хвани момента

От началото на май 2006, започнахме да включваме кихон и уаза в нашите седмични тренировки. Съботните вечери бяха прекарвани в анализ на видео записи на нашите потенциални опоненти на шампионата.

С приближаването на шампионата, тренировките станаха по-интензивни и продължителни. През тези месеци, върху мен падна голямо бреме. Въпреки че бях капитан на отбора, аз естествено продължавах работата си като като адвокат в моята фирма Latham & Watkins. Средната ми работна седмица беше от 60 до 80 часа, почти винаги включващи дълги вечери и почивни дни. Един нормален работен ден започваше в 6 сутринта с 90 минутна тренировка, следвана от работа във фирмата до около 8-9 вечерта, по което време се измъквах от там за да участвам във вечерната тренировка и после се връщах към работата си в къщи или в офиса до поне 1 или 2 през нощта. Тъй като бях капитан, нямаше начин да пропусна тренировъчен лагер, да не говорим за която и да е друга тренировка, при положение, че всеки друг член на отбора даваше сърцето и душата си за отбора. Но усещах, че липсата на сън запчва да ме надвива и не можех да забележа някакво видимо подобрение в своето кендо. При това темпо бях сигурен, че няма да мога да изпълня своята роля на капитан срещу противници като Япония и Корея.

Един ден през юли, прелиствах своя японски календар броейки дните до шампионата, когато следните думи сякаш изкочиха пред мен: “Ато йя декинен-дайона. Има но кото ва има

шика декину.”. Буквално това означава: “Някои неща не можеш да направиш по-късно. Улови момента”. Тези думи изразяваха моята любима японска фраза “Ичиго Ичие” или “Един Шанс, Една Възможност”. Същия следобед подадох молба за напускане до моята фирма и реших да приема временен трансфер в Токио, в GE Money Japan, за да тренирам в Япония и да подобря своето кендо. Седмица по-късно пристигна писмо от Какехаши-сенсей, шеф на Japan Метрополитън Police (Кейшичо), в което пишеше “добре дошъл в Кейшичо”. Моите тренировки в Япония започнаха.

Тренировки за Тайван

Премествайки се в Токио в средата на август 2006, започнах своите ежедневни тренировки в Кейшичо след като участвах в летния тренировъчен лагер на Цукуба University и Фукуока Охори High School, заедно с Jason Brown и Simon Yoo от американския тим. Всеки ден ставах в 5:30 и изминавах трите километра до Кейшичо тичайки. Сутрешните тренировки продължаваха само 40 минути, но тези 40 минути бяха ежедневие на изтощение, болка и понякога абсолютен страх. Но гледката на всекидневните изпитния, понасяни от най-силните кендоки в света в преследване на техните цели, не само увеличи моя респект към тях, но и ми даде неизмерима мотивация да подобря своето собствено кендо. След няколко месеца в Кейшичио осъзнах, че най-накрая бях намерил “своето кендо” отново.

Отбора на САЩ: Един Шанс, Една Възможност

От септември, отбора започна да се концентрира върху стратегии в шияй и започнахме да говорим все повече и повече за специални тактики срещу различни опоненти. Аз се връщах в Лос Анжелис всеки месец след това за да участвам в тренировачни лагери и да повдигна нивото на интензивност и мотивация на членовете на тима с истории от моя опит в Япония. През този период, треньора Оницука отново акцентираше върху важността на концентрацията и психичната подготовка за шампионата. Вместо да се стремим всеки да излезе и да победи в своя мач, говорехме за важността на това да свържем всеки мач със следващия и акцентирахме, че “всяка личност има роля в отбора и всяка личност трябва да чуства отговорност и уважение към тази роля”. Тази отговорност изисква, в зависимост от ситуацията, силата да си търпелив и да защитаваш преднината, силата да можеш да победиш, когато колега от отбора загуби мач и най-важното силата (както показаха Danny Янг и Марвин Кавабата), да можеш да останеш силен и да отговориш на очакванията, когато напрежението и надеждите на цяла нация лежат върху раменете ти. По време на този разговор, аз говорих на тима за моите любими думи. Един Шанс, Една Възможност. Казах им, че никога повече няма да имаме шанса да преследваме тази мечта с този отбор. За да не съжаляваме до края на живота си, аз призовах всички членове да тренират така, сякаш това е последния ден от живота им и да тръгнат за Тайван във възможно най-доброто душевно и физическо състояние.

Пристигане в Тайван

Тимът на САЩ тръгна за Тайван 10 дни преди началото на шампионата за да може да свикне с времето и часовата разлика. За да се подготвим за състезанието, ставахме преди 6 ч. всяка сутрин, правехме серии от тичане и разтягащи упражнения около 45 мин. преди закуска и после се отправяхме към сградата на Таипей City Hall (която беше наета от Шикаи сенсеи) за двучасова кендо тренировка. След обяд се събирахме на видео сесии, за да се концентрираме върху опонентите си в шампионата.

Треньор Оницука и аз акцентирахме върху важността на душевно/психологическата подготовка при пристигането ни в Тайван. Един основен фактор, върху който се фокусирахме беше “оставането заедно” през 10-те дни в Тайван. Това означава, че всяко ядене, всяко отиване до магазина, даже “свободното си време” прекарвахме заедно. Причината за това беше двустранна – от 1 страна да позволи на всеки член на тима да забрави напрегнатата, нервна атмосфера на шампионата и от друга – да позволи на всеки да осъзнае още веднъж колко силна беше станала нашата връзка след 1 година заедно. Няколко дни преди шампионата казах на тима да “мисли за всяка жертва, която са направили за отбора през изминалата година”. Въпреки че всеки член може да се е сетил за различно нещо, всеки несъмнено беше направил безброй жертви за да стане член на отбора на САЩ. На следващия ден казах на отбора да “мисли за всеки човек, който ги е подкрепял през изминалата година”. Припомняики си определени емоции, като топлота и благодарност, както и болката от жертвата, аз исках членовете на тима да осъзнаят още веднъж значимостта на нашето едногодишно пътуване до шампионата. И правейки това, аз вярвах, че членовете на тима бяха способни да влезят в шампионата с определена увереност и сила, несравнима с никoй друг Американски Национален отбор по кендо.

Отборният шампионат

На 9 декември 2006 аз, Danny Янг, Симон Йоо и Джейсън Браун участвахме в индивидуалния шампионът и, въпреки че дадохме най-доброто от себе си, не можахме да се класираме в първите 4 места. Независимо от това, аз казах на тима, че “главното събитие започва сега”. Вечерта, вместо да гледаме кендо видео и да анализираме опонентите си, ние гледахме документалния филм на HBO “Чудеса върху лед”. Както и нашия отбор, американския хокеен отбор беше съставен от аматьори, за които се смеяташе, че нямат уменията и силата да победят на зимната Олимпияда през 1980. В такава среда, членовете на хокейният отбор се събират заедно като един тим и излизат за да създадат история в спорта. Вярвам, че всеки член на тима можеше да види общото междуу нас и американския отбор по хокей и да почуства, след като гледа филма, че нашите собствени мечти не изглеждат толкова далечни.

10 декемри 2006. Денят на истината беше дошъл. След оспорвани мачове с Великобрирания и Нова Зенландия, първия ни истински тест дойде на четвъртфинала срещу Канада. Бях се шегувал преди това със съотборниците си “да не оставят всичко в ръцете на Тайшо”, но очаквахме истински равностоен мач с Канада. Бихме се с всичка сила, но Канада също показаха най-доброто от себе си и аз успях да победя техния Таишо (резултата беше 2:2, точките 4:2) за да можем да продължим и да се изправим срещу Япония. Минути преди мача ни с Япония, членовете на тима се събраха за последен път и аз има казах следното: “Това е, за което се трудихме цяла година. Имаме един шанс, една възможност. Това е нашето време. Това е нашата мечта.”. Извикахме “САЩ!” и се отправихме за да срещнем най-накрая мача на мечтите си. През първия семпо мач, Sandy Маруяма не отстъпи и инч пред тогавашния общояпонски шампион Рьоичи Учимура. Въпреки че изгуби с 2:0, неговата решителност и кияй мотивираха останалите от тима. Отчаяно се нуждаехме от победа от Danny Янг, нашият джихо, за да избегнем пропадане в невъзможна за излизане дупка срещу най-добрите в света. Danny отговори на надеждите ни, отбелязвайки 2 точки на Сусуму Таканабе, член на Канагава Police Department предишен шампион в Общояпонското полицейско първенство. Тази победа не само донесе надежда на останалите от тима, но и запали огън в публиката, давайки на американския тим неподозирана подкрепа и сила. Фумихиде Итоказу след това срещна Шоджи Терамото, член на Осъка Police Депатртмент, и въпреки че се надявахме да реши мача в наша полза, завърши давайки преднина на Япония 0:2. Беше мой ред като фукушо. Връщайки се назад мисля, че отборът на САЩ беше в позиция, при която непремено трябваше да спечели, губейки с 2:1 преди мача на фукушо. Но единствената мисъл, която мина през ума ми преди да се изправя срещу Джун Наката, тогавашния капитан на Кейшичио, беше, че “трябва да победя”. След като по някакъв начин отбелязах 2 точки и изравних мача 2:2 (4:4 точки), се обърнах, погледнах Мартин Кавабата и му казах “остави нещата на мен”. Но Марвин Кавабата надхвърли надеждите и очакванията не само на членовете на тима , но и на всеки човек на шампионата, след като излезе и победи Койчи Сейке с 2:0 и създаде това, което много биха нарекли “първото чудо” в историята на кендо.

Отборът на САЩ продължи за да изгуби на финала от Корея и да се класира за първи път в историята на 2-ро място. Да победиш Япония, Световен Шампион за последните 36 години, но след това да изгубиш от Корея, несъмнено предизвика смесени чувства. Но вярвам, че тези резултати и факта, че никога не може да предвидиш изхода от някое “шобу” или състезание са есенцията и красотата на кендо. След финалния мач членовете на тима се струпаха заедно, рака за рака, и за пръв път разкриха един на друг сълзите си. Вярвам, че тези сълзи бяха комбинация от разочарование от загубата срещу Корея, облекчение от най-после достигнатия край на нашето едногодишно начинание и щастие от постигането на една цел, една мечта, която никoй друг не смяташе за възможна. Да бъда в този кръг, заедно с моите братя, моите съотборници, беше може би истинското “чудо”, което бях преследвал толкова дълго.

Продължението

Беше минал повече от месец от шампионата и най-накря ми остана време да осмисля нашите постижения. Победата ни над Япония е със сигурност е постижение, което всеки член на тима с гордост ще носи в себе си до края на живота си. Както споменах преди, нашето постижение акцентира върху факта, че изхода от някой мач никога не може да бъде предсказан. Много хора в Япония задават въпроса “Как ще се промени кендо сега, след като Япония е победена?”. На този въпрос аз винаги отговарям без колебание, че не мисля, че нещо ще се промени или има нужда да се променя.

Откакто започнах да тренирам кендо преди 22 години, винаги съм идеализирал японското кендо и кеншите, които представят Япония. Когато за първи път пътувах до Япония за да уча кендо, не познавах нито един сенсеи там и пробих своя път до местно кендо дойо близо до къщата на баба ми в Токио. Петнадесет години са минали от първото ми кендо пътуване до Токио и съм тренирал в едни от най-добрите институции в Япония, включително Фукуока Охори High School, University of Tsukuba и Кейшичо. Навсякъде, където отидех, аз бях посрещан топло, подлаган на тежки, интензивни тренировки и към мен винаги се отнасяха с уважение като към “кенши”. Вярвам, че това символизира “величието” на японското кендо и е причина не само аз, но кендистите по целия свят да подобряват и развиват своето кендо.

Лично аз чувствам, че изпитанията и опита по пътя ни към Тайван бяха много по-значими и ползотворни от самата победа в оформянето на всяко от нашите сърца и характер. Надявам се, че нашето постижение символизира вярата, на която винаги съм учил учениците си в Торанс Доджо – “ако посветиш сърцето и душата си в преследване на една-единствена мечта, понякога, дори да изглежда невъзможно, мечтата става реалност”. Гордея се с факта, че започнах да тренирам кендо тук, в Съединените Щати и учих в Торанс Доджо при Тим Юги сенсеи. Нещо повече, горд съм, че бях удостоен с честта да представям Съединениете Щати на Световния Шампионът по Кендо и се надявам, че нашия успех ще вдъхнови ново поколение кенши, което да копнее да представя Съединените Щати. Вярвам, че това постижение не беше резултат само от събирането на 8 мъже в преследването на една обща мечта, но също и продукт на неизброими сенсеи, кенши, приятели, семейства и помощници, всички от различни доджо, различни федерации, различни региони и дори от различни вероизповедания, които се събраха, за да подкрепят отбора на САЩ и кендо в Съединените Щати. Вярвам, че това постижение е най-добрия пример за силата на обединението и се надявам, че всички ще можем да продължим да работим заедно за да допринесем за още по-голям успех и израстване на кендо в Съединените Щати.