Гашуку

Преди една седмица имах чудесната възможност да присъствам на нов за мен вид тренировки, които се провежда през лятото – т. нар. „gasshuku“.

„Gasshuku“ представлява нещо като летен лагер, който всеки университет, училище или дожо организира за няколко дни с идеята да тренират възможно най-много и най-пълноценно. Обикновенно се провежда някъде в планината, където е по-хладно и където условията позволяват на всички да се отдадат единствено на тренировки.

Лагера, към който се отправяме в събота вечерта е организиран от „Kishou-joshi“ – женска гимназия, в която преподава кендо един от сенсеите в нашето дожо. Той е и ръководител на лагера, кото продължава 4 дни, но ние ще участваме само в неделните тренировки.

 Мястото, на което пристигаме е близо до планината Фужи и гледката е чудеснана. Вече е късно и ученичките и сенсеите са се събрали във всекидневната на хотела за да гледат и обсъждат записите от тренировките през деня. След кратко предстваяне всички очакват от мен да чуят моите впечатления от тренировките по кендо в Япония и разликата, която намирам с българските тренировки. Основната разлика за мен е в това, че тук тренировките са по-тежки и интензивни и хората, с които тренирам са много по-силни от мен. В началото ми беше трудно да се справя с усещането за безпомощност, тъй като всички се справяха с моите атаки с лекотата, с която възрастен се справя с атаката на дете. Постепенно започнах просто да атакувам мен напред, с идеята само да преодолея страха си от това да получа удар. Сега вече не се страхувам и истински се забавлявам, когато играя джигейко. Знам, че независимо колко удара получа, дори и една хубава атака от моя страна и напълно удовлетворяваща. Преди няколко години, когато AJKF беше изпратила кендо мисия от 3 сенсеи 8 дан в България и всички очаквахме да получим съвет за това как да се справяме по-добре в джигейко, Аримицу сенсей каза следното: „Най-добрия начин да станете силни е като получавате удари. Така че не се страхувайте да бъдете ударени.“ Тогава за мен това прозвуча доста странно, но го запомних. Сега вече разбирам.
Не знам дали съм успяла да изразя мислите си достатъчно ясно, но всички ръкопляскат учтиво. Време е за кратко освежаване от пътя, след което сме поканени на по чаша бира със сенсите.

ВРЕМЕ ЗА РАЗГОВОР

 В тернировките участват 3 сенсеи. Hatano Kazutoshi сенсей, който е ръководител на лагера е на 51 години. Започва да тренира кендо като дете заедно с братята и сестра си. Баща му е сенсей по кендо и преподава на тях и съседските деца. Kazutoshi сенсей защитава 7 дан на 32 години. Той е най-малкия от 4 братя, най-големия от които има 8 дан, а тримата по-малки имат 7. Освен, че е един от кендоките, които играят най-добре (от тези, с които аз съм тренирала разбира се), Kazutoshi сенсей е и един от най-строгите сенсеи, които познавам. Затова изпитвам към него изключителен респект.

Разговора разбира се се върти изключително около кендо. Използвам възможността да разбера повече за сенсея и неговия кендо живот. Другите също ме питат за моите тренировки и за България и споделят случки от своя опит.

Рей е едно от нещата, които имат безброй измерения и една от темите, по които винаги има какво да се каже. Tsuchida сенсей (6 дан) разказва случай, при който нов човек дошъл на тренировка в тяхното дожо. Вместо да се държи както подобава на гост обаче, той се държал изключително надменно. Застанал мотодачи на мястото определено за сенсей и не играл сериозно, а само опитвал да маркира удари, защото смятал, че другите са под нивото му. Разбира се, това отношение обидило всички останали и те се настроили агресивно към него, в резултат на което той понесъл доста удари. Tsuchida сенсей не можеше да разбере защо някой действа по този начин. Отива някъде, за да придобие опит, но с надменното си държание настройва всички срещу себе си, с което отрязва възможността си да общува и учи от тях.

Kazutoshi сенсей също разказва случай от своя опит като по-млад кендока, когато се отнасял към учениците си изключително строго. Сенсей отишъл на тренировка друго дожо, където един млад човек дошъл да играе с него и веднага пробвал да му удари цки, но без изобщо да има шанс за това. Сенсей се ядосал и си помислил: „добре, тогава ще ти преподавам как се удря цки“. И започнал да удря цки непрекъснато. Ученика накрая спрял и попитал: „Какво правиш? Защо?“ Сенсей отговорил: „Няма значение, ако искаш да ме атакуваш моля заповядай. Нека да продължим.“ Продължили да играят и сенсей продължил да удря цки. Накрая ученика без да каже нищо избягал от дожото, даже без да махне богу. Сенсей се почуствал зле от тази ситуация, тъй като това все пак не било неговото дожо и не знаел как точно да реагира. Но всички останали хора в дожото дошли при него и започнали да му се извиняват от името на другия човек, тъй като смятали че вината е негова.
Да вникнеш дълбоко във разбирането за рей понякога се оказва трудно и за самите японци. Ако тренраш достатъчно упорито и искренно и наистина искаш да разбереш кендо обаче, мисля, че това се получава от самосебеси.

 Темата за рей ни отвежда до разликата в разбиранията за кендо на голяма част от чуждестранните кендоки. Основното различие между японските кендоки и чужденците според Kazutoshi сенсей е не в техиката, а в отношението. Когато играе с корейци например сенсей чувства, че те имат добра техника и могат да удрят бързо, но това ги кара да чустват себе си значими и важни. При тях липсва атмосферата на ученик. Тъй като имат добра техника, те смятат, че са силни и знаят достатъчно. В такъв случай сенсей се „затваря“ и не им разрешава да направят нищо. Обикновено е обратно – сенсей играе така, както е най-добре за ученика. Стреми се да го накара да удари хубав удар и играе така, че да го предизвика. Даже човек да няма толкова добра техника, но играе с всичка сила и хвърля тялото си в атаката без да мисли за това, че може да бъде ударен, сенсей чувства, че той има истинско желание да учи. Затова му отговаря, стараейки се да създаде, възможно най-благоприятна за него ситуация. В случая с корейците обаче, надменното им отношение кара сенсите да се държат по друг начин и така те сами спъват развитието си и не могат да израстнат.

Говорейки за чужденци, сенсея се сеща за Недялко Овчаров, който след семинара в Китамото участва в 1 тренировка на нашето дожо. В контекста на предишния му опит с чужденци сенсея е изненадан от начина, по които играе Недялко и отношението му към кендо. Сесей смята, че Недялко има много чист ум и разбира кендо правилно. Чужденците имат повече физическа сила от японците и обикновено искат да я използват. За тях най-важното нещо е да победят противника и използват за това всички средства. Когато ходят на тренировка, най-важния проблем за тях е кой ще спечели. Но японците не мислят така. Те имат отворен, приемащ ум и за тях най-важното е да разберат и усвоят правилно кендо. Това е нещо, което не може да се обясни с думи, затова много чужденци не го разбират, но Недялко е разбрал. Сенсей чувства, че той е като японски начинаещ, пречистен от алчност за победа и просто атакуващ напред, без да мисли нищо, освен за това, да удари хубав мен. Затова сенсей се старае да му отговори по същия начин и със същата страст, която Недялко влага в желанието си да учи. По време на този разговор сенсея няколко пъти пита „От къде Недялко се е научил на такова отношение? Кой му е преподавал?“ Аз мисля, че заслугата е предимно негова. Сигурна съм, че е имал чудесен сенсей в Америка, но това, което сме, го постигаме сами.

Вечерта напредва и почти е време за лягане. Преди това обаче сенсеите обсъждат още един въпрос. Tsuchida сенсей задава въпрос на Kazutoshi сенсей: „Много хора искат да участват в шиай, въпреки че са още начинаещи. Това добре ли е? Добър път ли е?“ Kazutoshi сенсей отговаря: „Не е добре, защото след това тяхното кендо се смалява във всякакъв смисъл. Удара им е малък, сърцето им е страхливо. Всяко действие, което произлиза от нагласата, че да печелиш е най-важното нещо само влошава твоето кендо вместо да го подобрява. Но ако можеш да отидеш над това, ако за теб победата и загубата изгубят значение и остане само желанието да учиш и да развиваш своето кендо – тогава всичко, което произлиза от такава нагласа е добро. Ако можеш да мислиш „ще играя шиай като кейко, ще удрям хубав удар“, тогава шиай е полезен, кейко е полезно, всичко е полезно. Но първо създай такъв ум, после участвай в шиай.“

Късно е и време да си лягаме, тъй като утре ни чакат тежки тренировки.

ВРЕМЕ ЗА КЕЙКО

Следващия ден започва с 30-минутен крос и малко субури на открито. След закуска остава малко време, през което всички се подготвят за тренировка и превръзват мазолите, получени от предишните дни, после се отправяме към залата. Тренировката започва с традиционната загрявка и продължава със субури с бокен. Сенсей дава команда за шоумен субури, без да уточни колко. Изглежда, че той ще прецени колко е достатъчно. Постепенно изгубвам представа за време, защото цялата ми концентрация е нужна за да продължа. Момичетата около мен също започват да се изморяавт, но никой не изоства от темпото. Най-малките са 13-14 годишни. Сенсеите правят субури заедно с всички. След като накрая сенсей казва „яме“ разбирам, че са минали около 10 мин, което не е толкова много, но раменете ми тежат. Тренировката продължава с малко упражнения на основни удари по двойки, след което слагаме богу. Около 40 минути тренираме кихон – кирикаеши, менучи, хики-уаза, учикомигейко. След кратка почивка е време за джигейко. Аз съм мотодачи – пред мен се нарежда опашка от чакащи и съм изправена пред предизвикателството на 30-40 минутно джигейко. Още след първата среща разбирам, че момичетата тренират много сериозно и това ми впечатление се затвърждава до края. Изключително приятно е да играеш с такива хора и изключително интресно. Голяма част имат много добра техника и това е чудесно предизвикателство за моето кендо. След края на всяко джигейко, всяка от тях идва при мен за съвет, но аз обикновенно нямам такъв. Всички играят чисто, с голямо желание и се хвърлят в схватките с всички сили. Даже тези от тях, които още нямат достатъчна техника, удрят хубав мен. Никой не мисли за защтита, всички удрят напред без колебание и това прави атаките им стабилни и силни. Така че единственото, което мога да кажа е „Продължавайте все така“.
Тренировката завършва с какаригейко, около десетина пъти. След края и, умората е нищо в сравнение с удовлетворението, което изпитвам. Преди да тръгнем, Tsuchida сенсей изразява задоволство от начина ми на игра и добавя, че е изненадан да открие, че в България се тренира толкова правилно кендо. Благодаря му, но знам, че думите са си думи. Има още много какво да уча и следващата тренировка предстои.

Обядваме и се разхождаме с лодка в езерото, което се намира пред хотела. Гребането не добавя нищо добро към състоянието на изморените ми мускули, но пък е интресно.

Следващата тренировка започва в 2 следобед с тардициното 10 мин. субури, което този път ми изглежда съвсем малко по-леко. Болката в мускулите е забравена и е време за кихон. Този път той е малко по-кратък и обръщаме повече внимание на тай-атари. След кихон е решено да играем шиай. Момичетата са разделени в 7 групи, като най-силните са в 1 група, а най-слабите в 7. Аз ще играя с победителите от първите 3 групи. В едната от групите има 2 победители, тъй че ще играя 4 срещи. Не се притеснявам. Момичетата играят много добре, така че е нормално както да спечеля, така и да изгубя. Но при всички положения ще е интересно.

Печеля и губя и завършвам наравно. Успявам да взема точки срещу 3 от противниците си, но не успявам да ударя мен. Всичките ми точки са дебана-коте или каеши-до. След шиай Kanatsu сенсей – най-младия от сенсеите ми казва, че удрям хубаво до. Отговарям, че искам да удрям хубав мен и сенсей казва: “Твоя мен е хубав, няма нужда да мислиш за това. Трябва да помислиш как да приложиш по-силно семе. Сега твоето семе кара противника ти да се страхува, затова той отстъпва назад, но после има възможност да възвърне равновесието си и да атакува. Трябва да натиснеш по-силно, така, че той да не може да отстъпи. Трябва да създадеш ситуация, в която противника ти да не може да избяга.“ Много ценен съвет, който още не знам как да приложа на практика, но ще го запомня. Знам, че след като продължавам да тренирам, някой ден ще разбера.

Отново е време за джигейко. Вече съм прилично изморена, но едно от момичетата идва при мен, а след нея и други застават на опашка. Момичето игре в джодан-но-камае, което за мен е нещо ново и е толкова интересно, че забравям умората напълно. Джигейкото продължава 30 мин и след като игря с всички, които имат желание, накрая ми остава време да играя и с двамата сенсеи. Тренировката завършва с по-дълго какаригейко от сутринта и след края и момичетата се събират пред мен в очакване на последни думи. Няма какво да кажа, освен че беше истинско удоволствие да тренирам с тях и научих много. Възхитена съм не само от начина, по които играят, но и от дисциплината, с която се отнасят към всеки детайл от тренировката – от подреждането на на бoгу, през чистенето на залата във всеки неин ъгъл, до начина по които слушат всека дума на сенсеи и желанието, с което тернират. Смятам обаче, че няма нужда да го споменавам, тъй като за тях това е нещо естествено.

На излизане от залата вече едвам се държа на краката си. Умората, за която бях забравила по време на тренировката, ме наляга изведнъж. Разбира се усилието си струваше. Всеки, който е тренирал тежко, знае какво е удовлетворението, което човек изпитва след това. Хладния планински въздух освежава лицето ми докато се разхождаме край езерото, а Фужи се извисява над нас. Сдрачава се и е време да се връщаме.

P.С. Дължа благодарност на Томое Мино, с която заедно пътувхме, и която любезно ми помогна с превода, по време на разговорите със сенсей.

Нина Иванова.