Минору Макита сенсей

Минору Макита сенсей(Кьоши, 8-ми дан) е професор в Международния будо университет. Той е световен шампион от 1982 г. финалист от юбилейния турнир за 8-дан от 2002 г. по случай 50-годишнината от основаването на AJKF, шесткратен участник в общояпонския шампионат за 8-дан. Предлагаме на вашето внимание превод на речта му по случай откриването на 19-ия международен семинар по будо култура, организиран от фондация Нипон Будокан.


Бих искал да се върна малко назад в миналото за да обясня какво значи кендо за мен и с какво основно ме привлича. Имало е времена, когато съм тренирал всяка свободна минута, имало е време когато съм си почивал имало е и време, когато съм искал да тренирам, но не съм могъл. Обичам кендо и за това нито веднъж не съм си и помислял да се отказвам. Хората казват „постоянството ти дава сила”. Мисля, че това е вярно и се радвам, че продължавам да тренирам. Щастлив съм, че кендо ме научи на толкова много.

Ако не ме лъже паметта, започнах да тренирам, когато бях четвърти клас. Мразех да уча и постоянно правех пакости и поради това другите деца от квартала не ме харесваха много.. Един ден майка ми събра мен и местните хаймани в близкия парк и ни каза “Днес ще дойде един учител по кендо. Започвате да тренирате с него от утре и то здравата!”. След това ни даде по един шинай. Започнах да тренирам кендо защото майка ми вярваше, че то ще ме направи по-добър човек. Учителят по кендо беше охраната не местния магазин. Майка ми беше много строга и зорко следеше дали не скатаваме от тренировки. С времето броят на децата, които тренираха се увеличи и си направихме малко доджо в селото. По това време кендо беше изключително популярно, също като бейзбола. Доджо никнеха като гъби и тренирахме в различни клубове и участвахме в много турнири през годината. Докато не влязох в гимназията, кендо не ме вълнуваше особено. Майка ми обаче обичаше да печеля и се радваше на това повече от всеки друг, дори от мен. За нея нямаше разлика между второто и последното място. Когато печелех, тя беше изключително щастлива. Мисля, че тогава тренирах толкова много само за да мога да видя щастливото й лице. Пак благодарение на нея влязох да изучавам кендо в известната гимназия PL Gakuen. Там правихме огромно количество кирикаеши, ойокоми, какари-гейко и джигейко. Тежките тренировки и майсторството на всички подронваха собственото ми самочувствие и се почувствах, че сякаш за първи път виждам истинско кендо. Изглежда дори майка ме съжаляваше. Това училище беше крайъгълен камък в моя кендо живот. Девизът на училището беше „Да завладеем Япония”. Тренировките бяха от сутрин до вечер и мечтата да спечеля националното гимназиално първенство започна да се заражда в мен.

Лятото на моята трета година в гимназията се класирах за участие в индивидуалната категория на въпросния турнир. Един ден видях по телевизията интервю с Цумурая Кокичи, който спечели бронзов медал на Олимпиадата през 1964 г. в маратонското бягане. Журналиста му зададе следния въпрос „Как може да тичате толкова добре, дори когато вали дъжд?” и получи следния отговор „Маратонът се провежда независимо от времето”. Това ме наведе на интересна мисъл. Как ще се представя на състезание без изобщо да съм спал?

Първенството за чиято титла тъй много лалеех се проведе в Ивате. Летата там бяха изключително горещи и влажни и чух, че било много трудно да се спи там. Реших да идвам на сутрешните тренировки в 5 часа, без изобщо да съм спал. Първите пет дни изобщо не можех да се движа адекватно и изглеждах на някакъв флегматичен човек.

С течение на времето обаче тялото ми свикна и след десет дни можех да тренирам нормално. След като пристигнахме в Ивате, слуховете се оказаха верни и от горещината наистина не можеше да се спи. Състезателите не бяха спали нормално от два-три дни и не можеха да играят на 100%. Благодарение на маратонския състезател Кокичи, аз можах да осъществя мечтата си и да спечеля турнира.

В университета обаче имах чувството, че всички са по-добри, независимо колко и как тренирам. В четвъртата ми година една компания наречена Нипон Унсо ми направи предложение за работа. За щастие корпоративното й ръководство много добре осъзнаваше важността кендо. Можех да тренирам в частно доджо три пъти седмично. След 12 години работа там имах четири златни и два сребърни медала от общояпонското първенство за служители. Представянето ми беше забелязано и през 1982 г. получих покана да се присъединя към националния отбор по кендо за 5-то световно първенство в Сао Пауло, Бразилия. Имах късмета да спечеля индивидуалната титла. Същата година Шигейоши Мацумае – основателят на Международния будо университет ме покани да преподавам там. До тогава обаче, моето кендо беше съсредоточено върху състезанията. Целата на университета обаче е да култивира преподаватели по кендо.  Винаги съм се старал да спазвам този принцип и затова и до днес търся съвети от различни сенсей. Работя за Будо университета повече от 23 години и през мен са минали над 2000 ученици. Преподавал съм и на близо 100 чуждестранни студента. Много от тях се представиха достойно на световното първенство през декември(бел. прев. 13-то световно първенство през 2006 г, – Тайван), което е естествено продължение на положените от тях усилия в тренировките.

Имам три деца. Най-големият ми син е преподавател по кендо в Саитама. По-малкият ми син е полицай в Чиба и миналата година участва за втори път на общояпонското първенство по кендо. Сестра им тази година ще бъде прието в токийската полиция. Никого от тях не съм насилвал да тренира кендо.

В нашето семейство по традиция посрещаме всяка нова година с тренировка. Аз и трите ми деца си спретваме тренировка, а жена ми снима с камерата. След това към 2 часа всички хапваме специална тошикоши-соба(традиционно японско новогодишно ястие). После всички оценяваме представянето си през годината. Кендо ме привлича именно с това да бъда винаги заобиколен от моите ученици и моето семейство.

Превод: Любомир Сагаев