История на Кендо
Началото е митологията
Първите мечове произведени в Япония са датирани около IV-ти век, базирани на технология внесена от Китай през Корейския полуостров. А първите извити мечове, които днес познаваме като японската катана се появяват през периода Хеян (794 -1185). През този период мечът не само се превръща в основно оръжие, но придобива основна роля в културата и религията на Япония.
Легендата за първата школа на фехтова разказва за Кашима-но-тачи или „меча от Кашима“. Кашима-джингу е храм посветен на Такемиказучи – шинто бог, патрон на бойните изкуства, чийто митологично появяване е свързано със създаването на Япония. В Кашима духовниците изпълняват религиозни ритуали с меч – харай-тачи, а през VII-ми век свещеника Кунихазу-но-Махито разработва Кашима-но-тачи базирано именно на тези ритуали. До края на периода Камакура (1333) опити за систематизация на бойните техники се случват като част от обучението във военно дело в отделните самурайски кланове.
Първите школи. Периода Муромачи.
Периода Муромачи (1336 – 1573) е белязан от войни за надмощие между отделните самурайски кланове. През този период са създадени десетки школи по фехтовка като общоприето е, че всички те водят началото си от три основни – Нен-рю/Чуджоу-рю (ок. 1370), Каге-рю (1490), Катори Шинто-рю (1447). Тези школи както и много от стотиците им производни съществуват и до днес под името рю-ха или ко-рю. Тези, в които се практикува основно фехтовка са обединени под термина кенджуцу.
Разклонения и иновации. Периода Едо.
По време на мира в периода Едо установен от шогуната Токугава школите продължават да се роят като броят им стига повече от 500. Във всяка школа се установяват традиции, линия на наследство, самите техники стават все по-специфични. Не е рядкост фехтовачи от различни школи да предприемат дълги пътувания с идеята да обогатят своя опит практикувайки различни стилове. През този период са основани школите Оно-ха Итто-рю, Наканиши-ха Итто-рю и Хокушин Итто-рю – всичките произлизащи от традиционните Итто-рю и Чуджоу-рю. Последователи на тези школи имат основната роля за развитието на Кендо впоследствие. До този момент школите наблягат на практиката на ката (заучени движения, форми) с истински мечове или дървени такива – бокуто.
През 18-ти век използването на бамбуков меч (шинай) и предпазна екипировка (богу) е все по-често срещано. Този подход позволява свободни двубои, в които може да се тества реалното приложение на техниките изучавани в ката. В края на периода Едо (наречен бакумацу), в отговор на западния натиск и очевидното превъзходство на западната военна сила шогуната създава самурайска военна академия Кобушо. В Кобушо се изучават както модерни военни дисциплини така и традиционни бойни изкуства. Именно в Кобушо се случват първите стандартизации в кенджуцу школите както и в спецификациите на екипировката.
Периода Мейджи – упадък и възход.
В следствие от войната Бошин се случва голямата политическа промяна, при която реалното управление на Япония преминава от ръцета на шогуната в тези на императора. Започва периода Мейджи (1868-1912). Император Мейджи насочва Япония към модернизация. В тази нова реалност привилегиите на самурайската класа са отнети – въведена е забрана за носене на мечове, а традиционните им прически трябва да бъдат премахнати. Бойните изкуства се смятат за нещо архаично, несъответстващо на новото общество и неговия курс към модернизация. Хиляди бивши самураи, майстори на бойните изкуства остават без препитание.
През 1883-та майсторът на Джикишин Каге-рю Сакакибара Кенкичи започва да организира публични демонстрации с цел да увеличи интереса към кенджуцу. До края на шогуната хората от несамурайско потекло не са имали право да практикуват и дори наблюдават кенджуцу. Демонстрациите се превръщат в национален феномен и връщат разговора за важността на традиционните бойни изкуства на политическата маса. Разговорът дали бойните изкуства имат място в училищата е все по-наложителен.
В новосформираната национална полиция кенджуцу става задължителен предмет за изучаване. В полицейската школа майстори от всички основни стилове са поканени да преподават, унифицират се техниките и ката. Тук кенджуцу изучават и хората, които скоро ще се превърнат в основателите на съвременното Кендо. Провеждат се и първите полицейски турнири. Не закъснява и въвеждането на кенджуцу като часто от обучението в някои военни академии както и при служителите на имперската охрана.
През 1895-та година е сформирана организацията „Дай-Ниппон Бутокукай“ с основни цели да запази традиционните стилове, да насърчава изучаването и разпространението, както и да се бори за въвеждането на бойните изкуства като предмет в училищата. Трябва да се отбележи, че създаването на Бутокукай съвпада със значителното увеличение в националистическите настроения свързани с победата в Китайско-японската война (1894 – 1895). През 1906-та година е сформиран комитет от майстори на кенджуцу, които да оформят стандартизирана ката за обучение в училищата – Дай-Ниппон Бутокукай Сейтей Кенджуцу Ката. След много противопоставяния и недоволни от прекалено бързото (недостатъчно обмислено) въвеждане на тази ката през 1912-та година е сформиран нов комитет. Той оформя Дай-Ниппон Тейкоку Кендо Ката – форма изключително близка до тази която познаваме днес. Унифицирани са и ритуалните форми, етикета, който до този момент се различава доста в различните школи. Вече официално започва да се използва термина Кендо.
Развитие до 1945 г.
През годините от края на Мейджи до края на Втората световна война Кендо става изключително популярно в Япония – в началото основно сред ученици и студенти. В много училища Кендо и Джудо са въведени като задълижтелни предмети. Провеждат се шампионатите Мейджи Джингу Тайкай и Тенран-джиай пред самия император. В годините на войната със сигурност Кендо придобива националистически оттенък – не е трудно за много политици във времето на война да използват будо като основа за патриотичните си призиви. Но промените в Кендо в този период са основно организационни, но не и технически.
От края на войната до днес: Кендо по целия свят.
Веднага след края на войната Съюзническите окупационни сили забраняват практикуването на бойни изкуства притеснени от поддръжниците на милитаристични настроения сред обществото. След по-малко от три години забраните биват вдигнати една по една. А с възстановяването на Япония бойните изкуства масово напускат пределите на Япония и се превръщат в световен феномен. Кулминация е включването на джудо като олимпийски спорт в олимпийските игри проведени в Токио през 1964-та година.
Ето и основните събития, които формират Кендо до наши дни:
1945 | Министерство на образованието на Япония забранявя последователно: 1. Обучението по джукендо 2. Преподаване на будо изобщо в училищата 3. Преподаването или изобщо практикуване на будо в каквато и да е форма на територията на училищни институции |
1946 | 11 октомври: Долната камара предлага възобновяването на джудо и сумо като предмети за допълнителна подготовка в училищата |
1946 | 31 октомври: Дай-Ниппон Бутокукай се разпуска |
1947 | 31 януари: Будо Сенмон Гакко е затворено след разпускането на Бутокукай. |
1947 | 2 август: Всички бивши служители на Бутокукай са принудени да напуснат публичните постове, които заемат като част от лустрация проведена от Съюзническите обединени сили. Това засяга 1,312 души. |
1948 | 2 май: Първият Общояпонски шампионат по джудо се провежда в Кодокан |
1949 | 6 май: Основана е Общояпонската федерация по джудо, а за неин президент е избран сина на Джигоро Кано – Рисей Кано |
1949 | 30 октомври: Провежда се първия Национлен шампионат по Кендо спорт (Кьоуги) |
1950 | 5 март: Общояпонската дерация по Шианай-кьоуги е основана |
1950 | 29 октомври: Проведен е първия Общояпонски шампионат по Шинай-кьоуги |
1951 | 18 декември: Шинай-кьоуги е прието като дисциплина за обучение в училищата |
1952 | 18 август: Общояпонски шампионат е проведен в Никко, започват разговори за сформиране на общояпонска федерация по Кендо |
1952 | 14 октомври: Основана е Общояпонската федерация по Кендо |
1953 | 11 май: Полицията Кейшичо обявява, че започва обучение по Кендо в полицейските части в цялата страна |
1953 | 8 ноември: Първият общояпонски шампиона по Кендо се провежда в Курамае Кокугикан в Токио. |
1954 | 14 март: Общояпонската федерация по Кендо и Общояпонската федерация по Шинай-кьоуги се сливат под общото име Общояпонска федерация по Кендо |
1954 | 4-5 август: Провежда се първия Национален Шампиона по Кендо за средношколци |
1956 | 1 април: Иайдо и Джодо са включени в Обояпонската федерация по Кендо, създадена е отделна федерация по Джукендо |
1956 | 15 юни: Федерациите по джудо, кендо и кюдо формират „Нихон Сандокай“ и подписват споразумение за взаимна помощ и кооперация |
1957 | 30 март: Министерство на образованието разрешава обучението по Кендо в прогимназиален курс |
1961 | 21 юни: МОК взима решение джудо да бъде включено като официално събитие по време на олимпийските игри в Токио |
1963 | 8-10 септември: Общояпонската федерация по Кендо изпраща инструктори в САЩ и Бразилия |
1964 | 15 септември: Ниппон Будокан е завършен. Кендо, кюдо и сумо са включени като демонстрационни спортове преди официалните джудо мачове |
1967 | 4 октомври: На международния Кендо турнир на добра воля се взима решение да бъде основана Международна Кендо Федерация |
1970 | 4 април: Основана е Международната Кендо Федерация (FIK) |
1970 | 5 април: Провежда се първия световен шампионат по Кендо. Отборните мачове са проведени в Токио, а индивидуалните в Осака на 10-ти април |
1975 | 14 май: Общояпонската федерация формулира „Идеята на Кендо“ и „Смисълът да практикуваш Кендо“ |
1982 | 4 ноември: Общояпонската федерация по Кендо започва да набира средства за възстановяване на Киото Бутокуден |
1999 | 24 юни: Общояпонската федерация по Кендо преразглежда правилата за степени. Ханши става най-високата степен, а 9-ти и 10-ти дан вече няма да се присъждат |
Фотографии от първите 3 издания на на Световното първенство на добра воля от 1965 (Тайван), 1966 (Окинава), 1967 (Нипон Будокан, Токио) и първото световно първенство 1970 (Нипон Будокан, Токио)
Днес Кендо се развива в над 60 държави под шапката на Международната Кендо федерация с повече от 6 милиона практикуващи.