Нипон Будокан

Може би няма да се намери човек, който се занимава с кендо и да не знае легендарната зала Ниппон Будокан. Въздесъщата арена на бойните изкуства в Япония е в мечтите на много ентусиасти, почитатели и практикуващи кендо, но шияй-джо на залата е достъпно само за малцина състезатели. Днес Нипон Будокан, заедно с Бутокуден в Киото са двете най-известни зали за кендо и други бойни изкуства. Великолепието на залата, традиционната експресивност на архитектурата и събитията, на които е била свидетел придават специфична и неповторима обаятелната сила на тази постройка.

Построяването на Ниппон Будокан е неизменно свързано с джудо. Поради това ще се върнем мало назад в историята преди самото построяване на залата за да запознаем читателите с тази специфична връзка.

През 1961 г. в Париж се провеждата третото издание на световното първенство по джудо. Шампионата се провежда за първи път извън пределите на странат на изгряващото слънце. На финала в откритата категория европейската легенда в джудо Антон Гессинк* сензационно побеждава Коджи Соне от Япония и печели първата от общо трите си световни титли. Честта и репутацията на японското джудо е сериозно накърнена. За първи път не-японец си тръва с титла от това първенство. Много хора считат това бойно изкуство за най-традиционното след сумо в японската история. Страхът у повечето сенсеи, че джудо толкова много ще се комерсиализира, че един ден Япония няма да е най-голямата сила вече изглежда напълно оправдан. Изминали са по-малко от тридесет години от смъртта на Джигоро Кано, а най-добрият в света не е японец. Според ръководството на японската федерация джудо не е само национален спорт, то символизира японския път – духовен, дисциплиниран, безкрайно фин. В него нямао място за гай-джин. По това време Япония вече е спечелила правото да организира летни олимпийски игри, а до нначалото на грандиозното спортно събитие остават само три години. Япония се нуждае да покаже на целия свят, че нейното първо място в световното джудо не може да бъде поставяно под съмнение. Притесненията са повече от основателни. Само година по рано, на редовната сесия на МОК в Рим, джудо за първи път в включено в олимпийската програма. Япония не може да загуби на собствена земя на най-голямото спорнто събитие. Местната федерация по джудо си е поставила за цел да спечели залтен медал и в четирите категории на всяка цена. За националния отбор са подбрани най-добрите от най-добрите японски джудоки. Тренорвките водени от треньорите Шозо Мацумото и Йошихико Йошимуцу са закрити, а за тяхната интензивност и натовареност можело само да се гадае. Всичко вървяло по план, но оставал един огромен проблем – залата.

В началото на 1962 г. японското правителство е твърдо убедено да изуми света с възраждащата се сила на страната и бързото й възстановяване след Войната. Летните олимпийски игри са чудесен инструмент за постигането на тази цел. Това обаче, нямало как да стане без първокласни спортни съоръжения. Провеждането на състезанията по джудо било под въпрос, защото в страната нямало зала с толкова голям капацитет. Очаквало се огромен наплив от зрители, тъй като по това време с джудо се занимавали почти два милиона души. Започват трескаво да се търсят средства за построяването на нова зала, както и място. Със съдействието на самият Император е отпуснат терен в самият център на Токио. Мястото е в живписния парка Китаномару в близост до императорския дворец. Средствата за построяването на бъдещата зала са отпуснати от правителството, както и с дарение от Такара Кийоши. Двадесет милиарда йени(5,5 милиона тогавашни щатски долара) изглеждали твърде много за редица чуждестранни експерти, тъй като по това време с толкова средства можело да се построи цял небостъргач в Чикаго или Ню Йорк. Строителството започнало чак през октомври 1963 г. и задачата изглеждала непосилна. За изпълнител на проекта е избрана строително-инжинерната компания Такенака, която освен, че била една от най-старите в страната, вече имала зад гърба завършени няколко изключителни проекта, като например 332-метровата телевизионна кула Токио Тауър. Бъдещата зала трябвало да бъде перфектната симбиоза между традиционното и модерното. Задачата обаче да се построи толкова огромна зала в традиционен японски стил не била никак лека. С архитектурата се заел авторитетният архитект Мамору Ямада, за който обаче това бил първият му проект от такъв мащаб. И до днес Мамору Ямада е широко известен именно с Нипон Будокан и Киото Тауър. На строежа се работело денонощно на три смени. За целия период на изпълнение по проекта работели общо 182 000 души. През Януари 1962 г. е създадена фондацията Нипон Будокан, която щяла да поеме управлението на едноименната зала. Залата е построена за по-малко от дванадесет месеца, като церемонията по освещаването се състояла на 15-ти май, а само пет месеца по-късно били открити и самите олимпийски игри. Завършената зала била висока 42 метра с разгърната площ от над 21 000 квадратни метра. Цялотстната й архитектура е вдъхновена от храмът Хоруджи в Нара, а покривът от един от символите на Япония – върхът Фуджи. Максималният капацитет на залата е 14 471 места(по време на олимпийсите игри е увеличен до 15 136), разполжоени на два основни етажа, включващи допълнително място за правостощи и опционални места на самата арена. Залата има октагонална(осемстенна) структура, преливаща и в самият покрив, който завършва в средата му с огромен четириметров позлатен кибоши – типичен японски храмов орнамент. Въпреки, че основната цел на залата е провеждането на състезания по бойни изкуства, тя е широко използвана и за най-различни концерти, като още през 1966 г. легендарните Бийтълс изнасят първият си концерт в Япония именно там. От тогава насам, може би няма популярна световна група, която да не свирила в Нипон Будокан. Залата разполага с изкуствено осветление от 1500 лукса, допълнителни зали за загряване, медициснки център, конферентен център и др. През 2007 г. е инсталирано и LCD електронно табло. Самата арена е с площ от 1049 квадратни метра и позволява провеждането на състезания с до 12 шияй-джо. През 1970 г. в Нипон Будокан се провежда първото световно първенство по кендо. Залата днес е един от символите на японските бойни изкуства и олицетворява непреходната хармония между традиционното и модерното в центъра на един от световните мегаполиси – Токио.



* През 1964 г. най-лошите кошмари на Япония все пак се сбъдват, когато Антон Гессинк става олимпийски шампион в Нипон Буокан, като на финала побеждава Акико Камигава в откритата категория и успява да попречи на японците да спечелят титлите и в четирите категории. Първото нещо, което Антон прави след като му е присъдена победата е не да изрази радостта си, а да спре треньора си и останалите съотборници да нахлуят на татамите за да го поздравят и да бъде спазен етикета. След победата джудо общността в Япония е потресена, а хиляди практикуващи джудо по света започват да вярват, че джудо не е само за японците. Антон Гессинк е един от двамата европейци носители на 10-ти дан по джудо(Международна джудо федерация), като Кодокан все още отказва да признае неговата степен. Гессинк умира на 27-ми август 2010 г. на 76 годишна възраст.

®kendo.bg